А мислех, че съм приключил с Елен. Не я бях виждал три месеца; тя наистина бе скъсала с Пол и той също не знаеше какво става с нея. Мислех, че се е примирила, че ме е забравила, и изпитвах облекчение — тя малко ме плашеше. Една събота сутрин тъкмо се бръснех, когато на вратата се позвъни. Отворих и видях една брюнетка, която ми бе непозната.
— Вие ли сте Жан Бломар? — попита тя.
Гледаше ме строго. Бе дребна слабичка еврейка с блестящи очи.
— Аз съм, да.
— Аз съм приятелка на Елен Бертран. Приятелката й Ивон. Трябва да говоря с вас.
Изгледах я подозрително. Елен често ми бе разправяла за нея — беше нейна съучастница, готова да влезе в огъня за приятелката си. Какво пак бяха измислили?
— Е, какво има? Седнете.
Тя седна до камината. Огънят не бе запален.
— Елен ще има дете — каза тя.
— Елен? Що за глупости?
— Не са глупости. Тоест Елен няма да роди това дете. Намерих човек, който да й помогне.
Не ме гледаше; гледаше скарата, покрита с черни и студени брикети. Не знаех какво да мисля.
— Вижте — казах. — Защо сте дошли да ми разправяте това? То не ме засяга.
Очите на Ивон заблестяха гневно.
— О! Естествено! — възкликна тя.
— Елен трябва просто да поговори с Пол. На него може да има доверие.
— А, вие си мислите, че детето е от Пол! — каза Ивон.
Сърцето ми се сви.
— Не е ли от него?
— Не е! — Ивон сви рамене. — И дума не може да става да го задържи, разбирате ли?
— Добре. С какво мога да помогна? Пари ли ви трябват?
— Не. Нямаме нужда от парите ви.
— Тогава?
Ивон ме изгледа враждебно.
— Тогава, някой трябва да прекара нощта до нея. Аз не мога. Майка ми е луда и не мога да я оставя сама. Освен това, трябва й стая.
Сега аз я изгледах подозрително. Елен толкова пъти ме бе манипулирала! Дали не хитруваше с цел да прекара една нощ с мен? Невъзможно бе да прочета каквото и да било в тези черни очи, които избягваха моите.
— Бих го направил на драго сърце — казах, — ако смятах, че тази история е вярна.
— Но тя е вярна! — възмутено каза Ивон. — Да не мислите, че такива неща се измислят за удоволствие?
— С Елен човек никога не знае.
— О, засрамете се! — каза Ивон. — Разбирам защо не искаше да се обърне към вас.
— Не е искала да се обърне към мен?
— Не. И беше права. Но не познаваме никой друг.
Поколебах се.
— Но Елен имаше в живота си само Пол. Как се е случило?
В очите на Ивон проблесна светкавица.
— Една вечер сте я изгонили — каза тя. — Дошла била да ви моли за помощ, а вие сте я изгонили. След което е отишла да се напие с приятели. И… и се е случило.
— Въпросният приятел знае ли?
— Той е гадняр. Тя отдавна не се вижда с него.
Замълчаха. Да, Елен бе способна да направи такова нещо. Защото съм я изгонил. Сърцето ми отново се сви.
— Това лице, което ще й помогне, сигурно ли е?
— Да, така изглежда. Само че трудно я открих. Изгубихме много време. Всичко щеше да е по-просто преди месец. — Тя добави: — Тогава нямаше да имаме нужда от вас.
— Какво трябва да направя?
— Само да стоите до нея. Ако я боли много, да й дадете да диша малко етер. Ако се почувства зле и до сутринта всичко не е приключило, позвънете на Литре 32–01 и потърсете г-жа Люси от името на Ивон. Кажете, че болната не е добре, и тя веднага ще дойде.
— Можете да разчитате на мен. Кажете на Елен, че ще я чакам.
— Сигурно ще дойде към шест часа.
Ивон се поколеба за миг.
— Елен поиска да ви предупредя, че тази история може да ви донесе неприятности, ако нещата тръгнат на зле.
— Да не се притеснява за мен.
Тя стана и каза:
— Е, довиждане.
Стисна ми ръката, без да се усмихва. Сърдеше ми се. Слезе по стълбите, после зави зад ъгъла; носеше със себе си моя образ и го гледаше със свирепо порицание.
Взех отново бръснача и натърках със сапун бузите си. Лесно беше да се порицава. Бе искала от мен да предам Пол, да зарежа Мадлен. Нищо не дължах на Елен. Бръсначът одра кожата ми. И тази Ивон, с какви очи ме гледаше! Сякаш бях престъпник. Казах ядосано: „Не аз съм направил дете на Елен!“. Повторих тези думи на висок глас. Но в сърцето ми се промъкваше съмнение, което казваше: „Не бях ли аз?“.