— Няма ли много да ви преча? — каза Елен.
— Разбира се, че не.
Стоеше на прага на стаята ми със стеснителен вид, какъвто не бях забелязвал у нея; носеше обемист пакет под мишница. И последната ми надежда умря — Ивон не лъжеше, не ставаше дума за игра. Под синята рокля на Елен, под нежната й като на дете кожа се спотайваше онова нещо, което се хранеше с кръвта й.
— Елате бързо да се стоплите — казах. — Запалил съм хубав огън.
Бях поставил цветя на масата и чисти чаршафи на леглото ми. Тя се огледа нерешително.
— Имате ли нещо против да излезете за малко, докато се настаня?
Взех палтото си.
— Да ви донеса ли нещо?
— Не, благодаря. — И добави: — Можете да се върнете след половин час.
Навън се бе стъмнило; жени вървяха под ръка с любовниците си; жени с червени женски смехове. Елен бе имала любовник. Гаден тип. Гаден тип, който бе бръкнал под полата й, причинил й бе болка; сега тя пак ще изпита болка, а е дете. В осветените магазини домакините купуваха за вечеря хляб и шунка; щяха да хапнат и да заспят, тази нощ щеше да е само тире между отиващия си ден и деня, който щеше да се роди. А в една стая стоеше Елен с онова нещо в корема си и нощта беше обширна и опасна тъмна пустиня, през която трябваше да преминем без ничия помощ. Когато се прибрах, тя бе легнала; облякла бе бяла нощница, обточена с червен ширит, нощница на пансионерка. Обемистият пакет, който носеше под мишница, бе изчезнал.
— Как сте? — попитах.
— Чувствам се някак странно.
Ръцете й трепереха. Забелязах, че и цялото й тяло трепери. Тракаше със зъби.
— Студено ли ви е?
Седнах до леглото и хванах ръката й.
— Не, от нерви е — прошепна тя.
Зъбите й продължаваха да тракат, ръцете й се бяха вкопчили в завивката.
— Отвращавам ли ви? — попита.
— Горкото ми дете, за кого ме вземате?
— О, да, отвратително е — каза тя накъсано.
По бузата й се стече сълза.
— Лежете си. Успокойте се.
Постепенно треперенето й спря. Тя се отпусна и ме изгледа малко по-весело.
— Сигурно сте бесен — каза тя.
— Аз ли? Че защо?
— Нали не искахте изобщо да ме виждате.
Свих рамене.
— Беше във ваш интерес.
— Виждате ли! Зле сте изчислили.
Погледнах я. Чувствах се безсилен. Значи, бе вярно! Значи, аз бях виновен! Бях се отнесъл с нея като с капризно дете. Беше толкова малко момиче, а тялото й вече познаваше онова остро женско страдание. Устата й се сгърчи, лицето й побледня.
— Боли ли ви?
Тя остана неподвижна, със затворени очи.
— Мина ми.
— Елен! Защо направихте това?
— Исках да си отмъстя — отвърна тя.
— Какво странно отмъщение!
— Мислех, че ако узнаете, ще изпитате угризения. — Сега цялото й лице се сгърчи и тя заби нокти в дланта ми. — О! Боли ме!
Успяла беше да си отмъсти, дори повече, отколкото се бе надявала. При всеки пристъп на болка отчаянието, извършеното от мен злодеяние диво разкъсваха сърцето ми. Болките й намаляваха за миг, после отново се усилваха; всеки път бяха по-жестоки от предишния. Заради мен лежеше на това легло. Не пожелах да съм част от живота й, избягах и бягството ми я бе съсипало. Отказвайки да се намесвам в съдбата й, бях разполагал с нея по-брутално, отколкото ако я бях изнасилил. Ти страдаше заради мен, страдаше, защото съществувах. Кой ме бе осъдил?
Под завивката се чуваше странно къркорене.
— О! — изстена тя. — О! Много ме боли.
Вкопчила се бе в ръката ми като в спасителен пояс и ме гледаше. Ръката ми стискаше ръката й и не виждах нищо друго, освен обезумелите й очи и малкия й чип нос насред смъртнобледото лице. „Смелост. Ще мине. Ще мине.“ Повтарях тези думи безкрайно. Безкрайно болката разкъсваше корема й, поколебаваше се за миг, после отново я пронизваше яростно. „Ще мине.“ Времето течеше, болката не минаваше. Елен обръщаше очи. От време на време усещах, че от устните й ще се изтръгне остър писък, и поставях ръка на устата й.
— О! — пророни тя. — Не мога повече. Искам малко почивка. — С безумна гримаса дебнеше приливите и отливите на болката. — Само малко почивка.