Една по-могъща от другите вълна я повдигна, заля я, удави погледа й.
— О! — каза тя. — О! Любов моя!
Очите ми се изпълниха със сълзи. Бе прекалено несправедливо. Не заслужавах такава любов; не заслужавах страданието й. Бях искал само да не я наранявам. Горкото ми момиченце, прости ми. Прости ми, Елен. Но беше твърде късно. А! Би било твърде лесно. Не отивай. И на подутото от ударите лице очите се затварят: палач. Гърдите са хлътнали от прикладите на пушките, едно дете умира, защото възрастните не са се осмелили да искат. „Прости ми.“ Твърде късно ще е. Палач. Колко бавно се пукваше зората, зората, която бих искал да отблъсна завинаги; колко дълга беше нощта, толкова дълга, колкото е къса тази нощ, тази нощ без надежда.
— Не мога повече — каза тя и изхълца. — Никога няма да ми мине. Не мога повече.
Взех един тампон памук и капнах отгоре му малко етер; приближих го до ноздрите й.
— Кой е? — каза тя.
— Аз съм, Бломар.
Очите й не ме познаха. Слязох по стълбите. Потръпнах от студения въздух. По авеню „Клиши“ имаше няколко минувачи; бяха спали; току-що се бяха събудили и вървяха с бърза крачки в тази неуверена утрин, тъжна като лице на новородено, нова утрин. За мен обаче денят още не започваше — нощта все още не искаше да свърши; цветът на небето не променяше нищо. Влязох в едно малко кафене, което тъкмо отваряше. Сервитьор със синя престилка забърсваше барплота с парцал.
— Бих искал да се обадя по телефона.
— Ето го там.
Взех един жетон и набрах Литре 32–01.
— Какво става? — попита един глас.
— Не знам. Не върви на добре. Трябва да дойдете.
— По това време! Няма да намеря такси.
— Уверявам ви, че е зле.
Жената на другия край на жицата се поколеба.
— Дано не ме разкарвате за нищо.
— Не е за нищо. От дванайсет часа я боли. На края на силите си е!
— Проблемът е, че съм възрастна жена — каза гласът. — Не ми е лесно да се придвижвам. Е, добре, както и да е, идвам.
Качих се вкъщи и отново седнах до Елен.
Очите й оставаха затворени. Дали от етера? Или от изтощение? Вече не стенеше. Човек би казал, че нямаше и капка кръв във вените. Тревожно се вслушвах в шумовете на улицата. Страхувах се. Преди дванайсет часа в това легло легна чужд човек; но тази борба ни бе свързала по-силно от прегръдка, тя бе станала моя плът и кръв, бих дал живота си, за да я спася. Детето ми, горкото ми дете. Колко беше млада! Обичаше шоколад и велосипеди, вървеше по улицата с детинска дързост. А ето че лежеше тук, в червената си кръв на жена, и младостта и радостта й изтичаха от корема й с неприлично гъргорене.
— Е, пиленце, какво става? — каза старата.
Гледах я разтревожено. Майсторка на нелегални аборти. Толкова приличаше на това, което беше, че направо не беше истина. Носеше черно, косите й бяха изрусени, бузите меки, румени и бели, устата оранжева; очите й бяха очи на старица, много бледи, примигващи и малко гуреливи. Дали виждаше добре? Под грима се отгатваше недоизмита плът. Гледах ръцете й с лакирани нокти. Сигурна жена. Тя повдигна завивката, аз се дръпнах встрани. Из стаята се разнесе блудкава миризма.
— Още не е тръгнало — каза тя. — Добре направихте, че ме извикахте. Ще ви помогна. Ей сега всичко ще свърши.
— Ще свърши ли? — каза Елен.
— След малко.
— Всичко наред ли е? — попитах.
— Но да. — Тя се разсмя. — Имахте толкова разстроен вид, боях се от най-лошото. Боже мой! Сякаш никога нищо не сте видели. — Чух я да мърда зад гърба ми. — Къде ми е чантата? Лошо е да остаряваш. Не виждам на три крачки.
— Ето я — казах.
Тя взе черната си чанта, отвори я; мернах кърпичка, пудриера, портмоне; тя бръкна на дъното на чантата с ръката с лакираните нокти и извади златисти ножички. Приближих се до прозореца и се загледах в сивата фасада от другата страна на улицата. Студено ми беше. Не посмях да й кажа да обгори ножиците.
— Не се бойте, пиленце.
Чувах накъсаното дишане на Елен.
— Напъвайте — каза старицата. — Напъвайте силно. Така, така…
Елен изстена. От устата й излезе дрезгав вик.
— Ето така — каза старата. — Готово. Господине!
Обърнах се. Държеше в ръце легенче. Пръстите й, китката й и цялата й ръка до лакътя бяха червени като ноктите й.
— Идете да изхвърлите легенчето.
Елен лежеше със затворени очи. Детската й нощница разкриваше коленете й; под краката й бе постлана мушама, осеяна с кървави памуци. Взех легенчето, прекосих площадката и отворих вратата на тоалетната. Легенчето беше пълно с кръв и в червената кремообразна течност плуваше нещо подобно на големи парчета телешка карантия. Изсипах легенчето и пуснах водата. Когато се върнах в стаята, старата плакнеше в мивката червените памуци.