— Дайте ми една голяма хартия — каза тя. — Ще увия памуците и ще ги хвърлите в някой канал.
— Всичко наред ли е? — попитах.
— Но да. Не беше страшно. — Тя се засмя. — Явно не сте свикнали.
Изми си ръцете и си сложи шапката пред огледалото. Засилих огъня и когато старата си тръгна, отново седнах до Елен. Тя ми се усмихна.
— Свърши се — каза тя. — Не мога да повярвам. Чувствам се добре!
— Знаете ли — казах, — можете да останете тук колкото искате.
— Не. Жената ми каза, че мога да се прибера. Предпочитам да се прибера. — Тя се надигна и се опря на възглавниците. — Имате ли нещо против да се виждаме от време на време?
— Щом искате.
— Знаете, че искам.
— Надявах се, че ще ме забравите — казах.
— Да, знам. Отнесохте се с мен като с нежелано кученце, което прогонват с камъни. Но това не доведе до нищо.
— Виждам.
— Аз не съм кученце. — Тя ме изгледа с укор. — Интересен човек сте. Толкова пъти повтаряхте, че уважавате свободата на хората. А решавате вместо мен, третирате ме като вещ.
— Не исках да сте нещастна.
— А ако предпочитам да съм нещастна? Мое право е да избирам.
— Да — казах. — Ваше право е.
Тя опря буза в ръката ми и каза:
— Е, избрах.
Прегърнах я и допрях устни до бузата й.
„Мое право е да избирам.“ Ти ли каза тези думи? Ако си ти, значи, не съм те убил, скъпа моя любов. Но кой освен нея ще ми каже „Мое право е“? Клепачите ти крият очите ти, устните ти разкриват зъбите ти, твърдите ти зъби, които ще продължат да се смеят в изронената ти плът. Вече няма да ми говориш.
Той не бе избирал. Весело тичахме в снега и го срещнахме. Беше тъмно и не бях сигурен, че ни е видял, но усетих, че се изчервявам. Държахме се за ръце и притискахме до сърцата си кесии с топли кестени — можеше да ни види. Аз и Елен — бе вече достатъчно сложно. Но не беше всичко. Съществуваше и Пол, съществуваше и Мадлен. И целият останал свят на хоризонта. А те не бяха избирали.
На другия ден, когато влязох в печатницата, отидох да стисна ръката на Пол. Коректорките вече се бяха настанили, кацнали на високите си табуретки, с малки щипци в ръце; жените винаги идваха първи на работа. Пол започваше да оформя страниците; разполагаше пакетите върху мрамора със съсредоточен вид.
— Снощи те срещнах, но ти не ме видя — казах. — Бях с Елен.
— Да, видях ви — отвърна той.
Имаше открито лице с упорито чело и нещо детско в устните. Закопчах сивата си престилка. Под нас, в печатарския отдел, машините започваха да бучат.
— Така и не разбрах какво има между вас — каза той.
— Откакто скъсахте, не я бях виждал. После тя ми се обади. — Поколебах се. — Знаеш я каква е. Обича новото и се отегчава.
— А! Значи, това било! — каза Пол.
— Направих всичко възможно, за да я обезсърча — уверих го.
— Трябваше да се досетя — каза Пол. — И не я ли обезсърчи?
— Изпитвам приятелски чувства към нея. Но не съм влюбен. Казах й го. Тя отговори, че нямало значение.
Пол сви рамене.
— Е, толкова по-зле за нея. Това не ме засяга.
Седнах пред моята клавиатура — нямаше смисъл да обяснявам. Каквото и да му кажех, нямаше да може да измине заедно с мен колебливия път, който ме бе довел до първата ни целувка; трябваше да е на моето място; но тъй като не беше, можеше да схване нещата само отвън. Тичах в снега с Елен, а той мислеше: „Той ми взе Елен. Не я обича, пък приема любовта й“. Бях се предал след много спорове със самия себе си, а той мислеше: „Син на буржоа“. Това, което внезапно разбрах с прискърбие, бе, че въпросното „отвън“ не беше някаква привидност — то ми принадлежеше не по-малко от тялото ми и в обхваналия ме смут аз само потвърждавах неговата истинност: „Не е справедливо“. Но несправедливостта не бе част от обидата на Пол; тя беше в сърцето на съществото ми, в онова проклятие, толкова често предугаждано, толкова яростно отхвърляно — проклятието да бъда друг.
„Не е вярно. Не съм аз.“ Искаше ми се да изкрещя тези думи, когато Елен ме гледаше с очи, пълни с възхищение и любов. Само че бе вярно — аз бях. Аз бях изпразнил портфейла си на бюрото на баща ми, аз бях заменил буржоазните си дрехи със сива престилка; тази стая бе моята; това лице бе моето. С моята плът Елен си изграждаше герой, чиито спомени, мисли, усмивки бяха мои, но в който не се разпознавах.