— Доволен ли си? — попита ме Пол. — Хора като теб са направили възможен този срамен договор.
Бях в съблекалнята с Лоран и Жардине. Миех си ръцете. Пол и Масон ме измерваха с ядни погледи.
— Този договор — каза Лоран — означава мир. Мир, който сами сме наложили. Войната се оказа невъзможна, защото отказахме да се бием.
Ларон беше млад. Въодушевлението му ме смущаваше.
— Играете по свирката на буржоазията с вашето миролюбие — каза Пол. — Под предлог, че избягвате войната, сте способни да преглътнете какъв да е мир.
— А вие под предлог, че вдигате революция, ще ни вкарате в каква да е война — възрази Жардине.
— Защото сме революционери — каза Масон. — А вас ви е страх от революцията.
— Не — казах аз, — просто не желаем да я получим срещу световна война. Цената би била прекалено висока.
— Цената никога не е прекалено висока. — Пол ме изгледа презрително. — Вие никога нищо няма да постигнете, защото не искате да плащате.
— Лесно се плаща с кръвта на другите.
— Кръвта на другите е и наша кръв — каза Пол.
— Средствата са без значение, ако искаш да постигнеш някаква цел — намеси се Масон. — Ние умеем да искаме.
— Може да умеете да искате, но не знаете какво искате — казах аз. — Ако животът на човека ви се струва толкова евтин, какъв смисъл има да се борите за щастието и достойнството на човека?
— Ти не си работник — отбеляза Пол. — Затова не остана в партията. Затова си тръгнал с буржоата.
Не бях работник, знаех това, но то не пречеше Пол да греши. Ако човешките същества бяха само материал, който да разхищаваме, както ни хрумне, защо да се грижим за бъдещата им съдба? Ако кланетата, ако тиранията тежаха толкова малко, колко тежаха справедливостта и благоденствието? От дъното на душата си отказвах да приема сляпата им война. Само че и мирът, в който се затлачвахме, не ми се струваше, че е оцветен с багрите на победата.
Елен ме чакаше на вратата на печатницата. Лицето й грееше от радост.
— Вярно ли е? — попита тя. — Сигурно ли е? Ще има мир?
— Ще има мир — отвърнах, — поне за известно време.
Увиснала на ръката ми, тя се смееше, както се смееха всички жени.
— Щеше да е прекалено тъпо да ходим да ни убиват заради чехите.
Във Виена евреите миеха тротоарите с киселина, която разяждаше пръстите им, пред развеселените погледи на минувачите; нямаше да ходим да ни убиват заради тях; нито за да попречим на глухия пукот на самоубийствата в пражките нощи, нито за да предотвратим пожарите, които скоро щяха да лумнат в полските села. Заети да обявяваме защо не искаме да умираме, щяхме ли да се опитаме да узнаем защо още живеем?
— Какво? Не си ли доволен? — попита Елен. — Нали не беше за войната?
Не бях за войната, не бях за мира. Не бях за нищо. Бях сам. Не можех нито да се радвам, нито да се възмущавам. Вкопан в света със здрави корени, изсмукващи от земята сока ми, смесен с хиляди други чужди сокове, неспособен да се изтръгна, за да облетя този свят, да го разруша, да го пресъздам, отделен от него с отчаяна тревога, която единствена свидетелстваше за собственото ми присъствие.
— Вече не знаем какво да искаме — отвърнах неопределено.
— Аз пък съм щастлива — каза Елен. — Толкова ме беше страх, струва ми се, че съм възкръснала. — Тя погали пръстите ми. — Можеха да те отвлекат, да те заровят там в някоя дупка, с оръдия и пушки срещу теб. Това трябва да означава да умираш от бавна смърт, минута след минута, когато знаеш, че човекът, когото обичаш, е в опасност. — Усмихна се. — Ти имаш угризения заради чехите, а?
— Малко ми е гадно, като гледам всички тия хора, толкова доволни, че са отървали кожата.
— Аз лично ги разбирам — каза Елен. — Като умреш, каква полза, че си бил великодушен, че си се държал като герой и тъй нататък? Уф! Ужасявам се от смъртта.
„Ужасявам се от смъртта.“ Ти вървеше с широки гъвкави крачки и ръбът на роклята ти галеше загорелите ти колене; никой не мислеше, че можеш да умреш, не и ти. Притисна се към мен.
— Още повече се ужасявам от твоята смърт.
Тя ме обичаше; беше щастлива, защото не й бях отнет. Не исках да развалям радостта й. Усмихнах се, заговорих весело. Прекосихме цял Париж, ядохме сладолед на площад „Медиси“. Нощта беше мека. Седнахме на едни стъпала на ъгъла на улица „Сен Жак“. Тя облегна глава на рамото ми.
— Намираш ме за твърде незряла, нали? Смяташ, че не те разбирам?