Погалих я по косата. Мислех си: човек вече не знае какво да иска. Всичко, което правехме, свършваше зле; вече нямаше значение дали ще действаме тъй или инак. След като ми се щеше да се смята за обичана, трябваше само да й кажа думите, които желаеше да чуе.
— Ти порасна за две години — казах и добавих: — И чувствата ми към теб пораснаха.
— Да? — каза тя и стисна ръката ми. — Като че ли държиш на мен повече от преди.
— Знаеш ли, ти се оплакваше, че нямам нужда от теб. Вярно беше. Но ти създаде у мен тази нужда. Сега си ми необходима.
— Аз? Аз съм ти необходима? — възкликна тя.
— Необходима си ми, защото те обичам — казах аз.
Държах те в прегръдките си, а сърцето ми бе натежало заради тези подлички празнични настроения. И защото те лъжех. Бях смазан от нещата, които съществуваха въпреки волята ми и от които ме делеше само тревогата ми. Вече няма нищо. Никой на това легло; пред мен — само бездна от пустота. И тревогата избухва, сама в нищото, отвъд изчезналите неща. Сам съм. Сливам се с тревогата, която съществува сама, въпреки волята ми; съвпадам с това сляпо съществуване. Нежелано и все пак избликващо само от мен. Отказвам да съществувам и съществувам. Решавам да съществувам и съществувам. Отказвам. Решавам. Съществувам. Все някога ще съмне.
VI
Той седеше между баща си и майка си там, в края на един от булевардите, покрай които бяха засадени кестени, пазени от бронзов лъв. Присъствието му се разпростираше чак до кръстопътя, разпростираше се над цялата земя и преобразяваше света; това беше неговият свят. Богат, хармоничен, обвяван от единия до другия край от мощен полъх на радост. Елен намести под мишницата си сгъваемото си столче и папката с рисунките. Не трябваше да върви много бързо, би било ужасно да пристигне по-рано и да се озове лице в лице с господин Бломар. Два часът. След няколко мига ще чуя гласа му. „Успя ли добре да поработиш?“ До утре вечер. Сега обичам неделите. През нощта ще съм в прегръдките му. Обича ме. Елен хвърли един поглед към витрината на магазина, покрай който минаваше, и кокетно заглади бретона си; цветът на косите й, формата на носа й, всичко ставаше важно, след като той обичаше тъкмо това лице.
Приближи се до къщата. „Бломар и син, печатари“. Натисна едно копче; чу се бръмчене и вратата се отвори. На стълбището миришеше на прах. Той се е изкачвал по това стълбище и е вдъхвал тази миризма. Миризмата бе все още там, синьото килимче също; но руменото и послушно момченце го нямаше никъде. А човек имаше чувството, че онова минало все още съществува не много далече, по-близо от Шанхай или Константинопол. Бутвал е вратата на печатницата; качвал се е към апартамента с отвращение. Как добре е минавал и без мен! Можело е никога да не сме се запознавали. Облак мина през сърцето на Елен; почвата под краката й внезапно вече не изглеждаше достатъчно твърда. Натисна с пръст звънеца.
— Заповядайте, госпожице.
Прислужницата тръгна пред нея. Елен слезе по стъпалата, които водеха към големия салон. Радост изпълни душата й. Той беше там, до майка си, пред малка еднокрака масичка, върху която имаше чаши. От кристална ваза надничаха превзети восъчно бели лалета.
— Добър ден, госпожо.
— Добър ден, Елен.
Елен отдръпна ръката си.
— Под ноктите ми има боя. Цялата сутрин работих. — Усмихна се на Жан. — Добър ден.
— Ето ти едно хубаво кафе — усмихна й се Жан. — Искаш ли чашка ракия?
— Защо не? — каза Елен.
Седна до госпожа Бломар. Майка му. Толкова странно бе, че той дължеше живота си на някого. Нима можеше да не е съществувал? Госпожа Бломар седеше в едно дълбоко кресло със свити под тялото си крака, хванала с ръка един от глезените си. Все още изглеждаше много млада.
— Какво те впечатлява толкова? — попита Жан.
Тя се усмихна леко смутено. Не можеше да свикне с умението му да й чете мислите.
— Все не мога да повярвам, че сте му майка — обърна се тя към госпожа Бломар.
— Може би защото е толкова висок — каза госпожа Бломар.
Огледа го с нещо като щастлива изненада. Странно наистина — не можеше да се опише по-точно. Висок. Кестеняв. Малко над трийсетте. Такъв изглеждаше на Елен първия път, когато го видя, в „Пор Салю“.
— Какво ще правите следобед? — попита госпожа Бломар.
— Ще се поразходим с Марсел и Дениз — отвърна Жан. — Елен иска да ни заведе в Зоологическата градина.
— Там е толкова забавно — каза Елен.