— Няма да е толкова забавно обаче, като обясня на Дениз какво мисля за романа й — каза Жан.
— Какво всъщност ще й кажеш?
— Ти също го чете. Нищо не може да се направи. Безнадеждно е.
— Средна хубост — отбеляза госпожа Бломар.
— Средна хубост — меко каза Жан. — И за онзи гнусен шаран, дето ни го сервираха оня ден, каза, че бил средна хубост.
— Горката Дениз! Тя, която толкова държеше да има поне един гений в семейството!
— Може би ако поработи повечко, ще отбележи някакъв напредък — каза госпожа Бломар.
— Но тя работеше — възрази Жан. — Ужасно много. Ставаше в шест часа всяка сутрин, с никого не се виждаше. — Той погледна майка си неспокойно. — Смяташ ли, че ще е честно да я насърча да продължи, след като иска откровеното ми мнение?
Елен почувства, че сърцето й се свива. „С мен никога не би се посъветвал така сериозно“, помисли тя.
— Не можете ли да я насочите към нещо друго? — попита госпожа Бломар.
— Би могло към политиката, но това не й е достатъчно — каза Жан. — Жалко, че няма талант. Това щеше да уреди нещата.
— Жалко наистина — съгласи се госпожа Бломар. — Иначе е толкова смела.
— Има сума ти качества — каза Елен. — Тъжното е, че не й ги оценяват.
— На мен ми е симпатична — защити я госпожа Бломар.
— Но този роман е толкова потискащ — каза Елен. — Жената, смазана от гениалната личност на съпруга си. И неговият нелеп отрицателски дух. Питам се дали наистина така вижда Марсел.
— Марсел е невъзможен — каза госпожа Бломар. — Начинът, по който се държи, е наистина безразсъден.
— Има все пак някакъв напредък — намеси се Жан. — Прие да направи декора за Шлосберг. Ще спечели малко пари.
— В края на краищата всичко, което желае, е да го оставят на спокойствие — каза Елен. — Дениз не може да изисква от него да действа против съвестта си.
— Съвестта му трябваше да му подскаже, че Дениз съществува — каза госпожа Бломар и по бузите й плъзна лека червенина. — Много е хубаво да изпитваме морални терзания, но ако трябва да ги свеждаме само до това, което ни харесва… Твърде удобно е.
— Но защо другите да трябва да имат права над нас? — каза Елен. — Никога не съм могла да разбера това.
— Не става дума за нейните права над него — каза Жан. — А за неговото отношение към нея.
— Да — каза госпожа Бломар. — Трябва да си сляп, за да не го забележиш.
Елен я погледна, погледна Жан. „Значи, аз съм сляпа“, помисли тя неохотно.
Жан стана.
— Е, аз трябва да тръгвам. — Той се наведе към майка си. — Какви хубави обувчици имаш — каза и хвана една от обувките й.
— Жан! — извика госпожа Бломар неодобрително.
Той докосна стелката, скрита в обувката от крокодилска кожа.
— Цял живот ще се тюхкаш, че не си някоя дебела и висока жена — засмя се той.
— Държиш се неприлично — скастри го госпожа Бломар.
— Ето — каза Жан. — Дръж си притежанието. — Той целуна майка си. — До сряда. Ще поговоря с Елен за проектите ни.
— Какви проекти? — попита Елен, когато се озоваха на булеварда.
— Ще ти кажа. — Жан докосна рамото й. — Значи, мама ми зададе въпроса, който и аз си задавам вече от доста време. Защо не се оженим ние двамата?
— Да се оженим ли! — възкликна Елен и прекара език по устните си.
Всяка нощ да спи в прегръдките му; всяка сутрин да вижда лицето му, като се събуди. Но не искаше да покаже радост, по-недискретна от молитва.
— Никак няма да ти хареса да си женен.
— Защо не? — усмихна се Жан. — Няма да те направя нещастна.
— Колко си мил — каза Елен.
— Не съм мил, обичам те.
— Колко е мило от твоя страна, че ме обичаш.
Тя го погледна колебливо. Беше толкова нежен, толкова щедър. Освен за нея, мислеше и за толкова други неща.
— Страх ме е, че ще ти бъда в тежест — каза тя.
— Глупачето ми! — каза Жан. — Ето че взе да ставаш скромна. — Той хвана ръката на Елен. — Искаш ли да решим да се оженим?
— Да решим — каза Елен в порив на радост.
Устата й се усмихваше пряко волята й, очите й блестяха, в сърцето й сякаш се разливаше горещо злато. Той се усмихваше. Повървяха, без да говорят; обичаха се, нямаше за какво да се говори.
— Марсел здравата ще се учуди — каза Жан.
Качиха се по стълбите. На вратата имаше табела с надпис: „Чукайте силно“; звънецът беше винаги повреден. Жан почука и Дениз отвори вратата. Носеше малка шапка с воалетка, която й придаваше вид на дама; държеше в ръка ръкавици и чантичка.