— Не влизайте — каза тя. — Ужасно е разхвърляно. — Тя отвратено се усмихна. — Невъзможно е да се сложи ред в този бардак.
В изисканата й уста грубите думи звучаха вулгарно и изкуствено.
— Марсел няма ли да дойде? — попита Жан.
— Ще дойде за вечеря. Не иска да отложи партията си шах.
— Все такъв инат ли е?
— Намислил е да става шампион — отвърна Дениз сухо.
Слязоха бавно по кривите стълби. „Не започва добре“, помисли Елен. Лицето на Дениз с две червени петна на скулите и извити надолу крайчета на устните прозираше под тюла на воалетката.
— Ще вземем такси — каза Дениз и направи знак на едно такси, което спря до тротоара. — Ако обичате, може ли да ни закарате до Зоологическата градина във Венсен? — каза тя с пеещия тон, с който говореше на таксиджиите и сервитьорите. След това гласът й отново стана сух. — Да се възползваме, докато Марсел все още е решен да печели пари.
— Върви ли? — попита Жан.
— Страхотно. Боядисва макетите точно както бояджията стените. След това, успокоен, отива да се занимава с парчетата дърво.
— Но е добре платен — отбеляза Жан.
— Като че ли съм се оплаквала от бедността — каза Дениз.
Настана тежка тишина. Очите на Дениз се взираха в празното с гневен и разсеян поглед. Елен си спомняше — ужасно е да си нещастен, чувстваш се толкова самотен.
— Всичко ще ви покажа — обяви Елен на влизане в градината. — Аквариума, папагалите, дивите животни, кенгурутата. Искаш ли?
— Разбира се — каза Жан. — Обичам да гледам животни.
Елен се усмихна. Често бе идвала тук да рисува фламингите, жирафите, броненосците, мравоядите. По пладне се качваше горе на скалата на маймуните и съзерцаваше Париж, докато си хапваше филия, намазана с мас. Това бяха хубави дни. Червени дни. Но по онова време дори миговете на щастие имаха вкус на нещо недовършено.
— Чакай малко, ще купя риба за тюлените — каза Жан.
Приближи се до търговката, която стоеше зад една сергия с поставена отгоре кошница, препълнена с риба; каза й няколко думи и търговката се разсмя. Хората винаги изпитваха симпатия към него. Може би заради този братски начин, по който ги гледаше и им говореше.
— Искате ли и вие? — попита той Дениз.
— Не, благодаря — отвърна тя.
Жан хвана за опашката една малка рибка и се наведе над бетонения перваз — един голям мустакат тюлен се изправи с разтворена челюст и скочи право нагоре, като лаеше лакомо. Жан отдръпна рибката.
— Ще ти отхапе пръстите — предупреди го Елен.
— Няма опасност — каза Жан.
И отново подхвана играта си. Имаше толкова безгрижен, толкова весел вид. Преди беше винаги угрижен. „Обича ме“, помисли Елен. Той пусна рибата и тюленът веднага я пое в устата си.
— Смешно животно — изрече той дълбокомислено.
— Всички животни са смешни — каза Елен.
Усмихна му се. Обичаше я. В нея вече нямаше пустота, нямаше несигурност. Вече не се питаше къде да ходи, нито какъв е смисълът да остава тук. За нея вече имаше точно определено място на земята, място, с което се бе сраснала. Мястото до него, с глава на височината на раменете му, насред обширния, пълен със скали парк, в който се смесваха миризмата на животните и пресният аромат на разпъпилите се цветя. „Ще се оженим.“
— Е, може да се каже, че не ни пощади — отбеляза Жан.
— Сега познавате зоопарка не по-зле от мен — каза Елен.
Седяха под една палатка на оранжеви райета близо до барака, в която няколко деца пиеха розови и зелени газирани напитки. Елен обичаше тази прашна сергия: криви ментолови пръчици, сладник, мадлени и тези големи буркани, пълни с течности в ярки цветове; също като цветовете на балоните, които се люлееха в края на дълга пръчка, подобни на гигантски грозд възкисели бонбони.
— Би станал приятен акварел — каза тя.
— Да — съгласи се Дениз и погледът й премина през бурканите и балоните, сякаш бяха невидими.
Елен хвърли поглед на Жан; той пиеше бирата си с безучастен вид, но също като нея знаеше, че моментът е настъпил.
— Спомняте ли си обещанието? — попита Дениз.
Жан я погледна въпросително.
— Да ми кажете мнението си за книгата ми. Прочетохте ли я?