— Да — отвърна Жан.
— Е, и?
Настана съвсем кратка тишина. Усмивката на Дениз замръзна на устните й.
— Четивно е — каза Жан. — Пълно е с интересни мисли. — Имаше открит и искрен вид, който би заблудил дори Елен. — Само че си е работа на дебютант. Мисля, че човек се учи да пише роман, както се учи да прави обувки. Още не сте овладели занаята.
— Какво точно искате да кажете? — попита Дениз.
Скулите й лъщяха; с мъка придаваше на гласа си неутрален тон.
— Обяснявате прекалено много — каза Жан. — Не показвате нищо. Имате нещо да кажете и не ви интересува особено как ще го кажете. Прилича повече на откъси от личен дневник, отколкото на роман.
— Но аз показвам Сабин, показвам Елоа…
— Вие казвате какво трябва да мислим за тях, не ги показвате. Образите ви са ужасно абстрактни. И не сте се опитали да разкажете никаква история.
Дениз запали цигара с придирчиви жестове.
— С други думи, трябва да го пренапиша — каза тя.
— Честно казано, да, почти — потвърди Жан.
— Не мислех, че е чак толкова ужасен — каза Дениз.
— Ужасен… не. Просто е първа книга — уточни Жан.
— Да.
Дениз продължи да пуши мълчаливо. С нея човек не можеше да смекчава истината; тя винаги гледаше нещата лице в лице.
— Мислите ли, че си струва труда да го пренаписвам? Мислите ли, че ще успея да напиша нещо смислено?
— Това не мога да ви кажа — отвърна Жан.
— Не искам от вас пророчества — каза Дениз. — Просто впечатлението ви.
Жан се поколеба. Елен гледаше устните му разтревожено. Той винаги казваше истината.
— Мисля, че сте създадена по-скоро да пишете есета — каза Жан. — Би трябвало да намерите формулата, която да ви подхожда.
Дениз рязко закри с воалетката лицето си.
— О! Мисля, че разбрах какво ми подхожда — каза тя. — Много благодаря. — Стана и добави: — Марсел сигурно ни чака, най-добре да тръгваме.
— Не приемайте нещата по този начин — каза Жан. — Човек много рядко успява от първия път. Въпросът е да разберете дали наистина искате да пишете.
Дениз не отговори. Вървеше бързо. Приближи се до едно такси.
— Площад „Сен Жермен де Пре“.
Сви се в ъгъла на седалката и се загледа в тила на шофьора. Цялото й лице се бе разкривило, дори не се опитваше да си придаде прилично изражение. Тя, която винаги беше толкова възпитана, толкова сдържана. Явно бе на края на силите си.
— Стигнахме — каза Жан.
Тя завъртя глава и го изгледа с нещо като учудване.
— Хайде — подкани я той, като й отвори вратата.
Тя слезе, плати на шофьора и бутна въртящата се врата.
— Ти я срази! — каза Елен.
— Но защо трябваше да ме пита за мнението ми? — каза Жан ядосано. — Все същата история. Все същата…
Влязоха. Марсел седеше в дъното на салона. Устните му се разтеглиха в усмивка.
— Чаках ви с нетърпение — обяви той. — Гладен съм като вълк.
— И ние — каза Жан. — Елен най-безжалостно ни разкарва из зоопарка. Търчахме от маймуните до кайманите и от кайманите до лешоядите.
— Жалко, че не дойдохте — каза Елен.
— Поне наигра ли се? Спечели ли? — попита Жан.
Марсел загадъчно се засмя.
— Напредвам — отвърна той и подаде картата на Елен. — Какво ви се яде?
Елен разгледа менюто озадачено — всичко й се ядеше.
— Отивам да си измия ръцете — каза Дениз.
— Поръчай си първо — спря я Марсел.
Тя сви рамене.
— Поръчай ми каквото и да е.
— Аз ще взема най-напред пастет — каза Елен. — А след това… колебая се между говеждо филе и гълъб.
— Вземете и филето, и гълъба — предложи Марсел.
— О, не! — каза тя смутено.
— Че защо не? След като толкова ви се иска.
— В крайна сметка защо пък не? — каза тя.
Взе чантата си и слезе по стълбите към тоалетните. Бутна вратата. Дениз стоеше права пред огледалото, бе вдигнала воалетката си и се взираше в себе си. Изглеждаше замръзнала за вечни времена в недоумяваща безнадеждност.
— Имам вид на дивачка — каза Елен.
Клепачите на Дениз премигнаха; тя протегна ръка към червилото си и машинално го прекара по устните си. Елен започна да реши косите си смутено. Никоя дума не изглеждаше възможна, самият факт на говоренето би бил оскърбителен; но с всяка изминала секунда тишината ставаше все по-тягостна. Елен внезапно бе обзета от паника.