— Ха! Стига съм се ресала!
И се затича нагоре по стълбите. Зад нея Дениз крачеше с отмерена стъпка.
— Вечерята е сервирана — обяви Марсел.
Масата бе покрита с каре от дамаска; бутилка с дълго гърло бе потопена в кофичка с лед. В чинията на Елен почиваше огромно парче розов гъши дроб, нашарен с парченца трюфели.
— Ах! Гъши дроб! — възторжено възкликна Елен.
— Полага ти се, тази вечер е празник — каза Марсел. — Жан обяви новината. — Той напълни чашите и се обърна към Дениз: — Какво ще кажеш? Мислиш ли, че от Жан ще излезе добър съпруг?
Дениз направи гримаса.
— Може би — каза тя. — Изглежда, че съществуват и щастливи семейства.
Не си бе оправила грима; само устните й бяха начервени; на жълтавото й лице блестяха очи с твърдостта на диамант.
— Пия за бъдещото ви семейство — каза Марсел.
— И за твоя шампионат по шах — добави Жан.
Чукнаха се. Елен сведе глава над чинията си; неподвижността на Дениз я парализираше.
— Няма ли да ядеш? — попита Марсел.
— Отвратително е — каза Дениз и с объркан вид изгледа един след друг Марсел, Жан, Елен. — Седим тук и ядем гъши дроб.
— Нищо не можеш да кажеш против гъшия дроб — каза Жан добродушно.
— Дай си чинията на Елен, тя ще се справи — предложи Марсел.
— Ще й прилошее — каза Жан.
— Няма, не е толкова крехка — възрази Марсел и прехвърли парчето гъши дроб от чинията на Дениз в чинията на Елен. — Обожавам да я гледам как яде.
— Благодаря — каза Елен с известно неудобство.
Смехът на Марсел мъчително контрастираше с физиономията на Дениз. Той изглеждаше в прекрасно разположение на духа.
Елен погледна Жан. Той също наблюдаваше Дениз с безпокойство.
— Приятно е това място — каза Елен, за да наруши тишината.
— Нали? Този, който го е украсявал, си е разбирал от занаята — каза Марсел. — Не е оставил един сантиметър неизползван.
Стените бяха покрити със сини и жълти мозайки: риби, птици, палми.
— Ей, ще ми се да видя твоите украси — каза Жан. — Май върви добре.
Марсел се разсмя.
— Естествено. Толкова е лесно да им се харесаш.
— Ха! Струва ти се лесно! — каза Дениз, която сякаш се събуждаше от сън.
— Твърде лесно е, за да бъде интересно — каза Марсел.
Дениз се изсмя.
— Докато шахът е интересен?
— Невероятно интересен — каза Марсел и се обърна към Жан. — Ето го чистото творчество. — Той посочи главата си. — Всичко измъкваш от тук. Шахматната дъска не съществува, тя е само отправна точка. — Той се усмихна хитро. — Впрочем скоро ще мога да играя със затворени очи.
Дениз потропваше по масата с крайчетата на пръстите си.
— Какво точно каза Шлосберг?
— Каза, че веднага си проличава ръката на художника — отвърна Марсел, като доволно протегна едрата си ръка.
Дениз се изсмя злобно.
— Но ти не си художник — каза тя. — Точно както аз не съм писател.
— Хубаво е, че Шлосберг е доволен — помирително каза Жан.
Дениз го изгледа втренчено.
— Е, да, на вас не ви пука. Вие си имате вашите синдикати. Марсел си има своя шах. А Елен има вас. Докато аз… — добави тя със сълзи в гласа, — аз си нямам нищо.
Настана тишина. Дениз отвърна поглед и разчупи парче хляб.
— Ако обичате! — извика Марсел. — Следващото.
„Марсел си има шаха. А аз имам Жан“, повтори си Елен. Погледна към Жан. Само него. Беше ли това достатъчно? Стори й се, че усеща да се спуска над нея някогашният здрач с мирис на мед и какао; старият страх беше там, в пълна готовност да я обземе наново.
— Ето най-напред гълъба — каза Марсел.
Сервитьорът поставяше на масата плоска чиния с метален куполовиден капак. Повдигна капака и Елен с наслада вдъхна мириса на задушен грах. Миналото мигновено изчезна.
— Яж — каза Марсел на Дениз. — Проблемът ти е, че не се храниш.
Тя му хвърли убийствен поглед. Елен и Жан размениха разтревожени погледи.
— Но това е нещо съвсем сериозно — каза Марсел. — Ако искаш да достигнеш до вътрешното си същество, няма по-добро средство от яденето.
Дениз помете чинията с опакото на ръката си; гълъбът и грахът се разпиляха по плочките на пода сред парчетата фаянс.