— До гуша ми дойде — каза Дениз. — До гуша, до гуша — заповтаря тя, изправи се и тръгна към вратата.
— Отивам с нея — каза Елен.
— Върви — каза Жан — и остани колкото е необходимо. Ще те чакам вкъщи тази нощ и утре сутринта.
Тя го погледна със свито сърце; само една събота в седмицата, само една нощ. Забърза се след Дениз, хвана я за ръката.
— Идвам с вас — каза тя. — Може ли?
Дениз направи няколко крачки, без да отговори.
— Този човек! — каза тя, спря се и се облегна на стената. — Не искам вече да го виждам, никога, никога.
Елен усети как Дениз залитна.
— Да не стоим тук. Да се качим у вас.
Дениз прошепна нещо неразбираемо.
— Какво? — попита Елен. — Не искате ли да се прибирате?
— Никога — каза Дениз.
Стоеше, облегната на стената, с втренчен в нищото поглед. Елен я погледна нерешително.
— Хайде, елате — каза тя рязко. — Ще ви наемем стая в някой хотел. Едва се държите на краката си.
Тя поведе Дениз по улицата. Точно отсреща имаше хотел; фоайето беше тапицирано в червено и мебелирано с дълбоки кожени кресла; една аспидистра надничаше от медна кашпа.
— Имате ли стая за тази нощ? За един човек?
— Ема, покажете седма стая на дамите — каза съдържателката.
Камериерката откачи един ключ и тръгна нагоре по широко стълбище, покрито с дебел мокет. След което отвори една врата.
— Чудесно — живо каза Елен и затвори вратата. — Полегнете — обърна се тя към Дениз, — починете си.
Дениз свали воалетката си и грижливо постави шапката си на масата.
— Не съм болна — каза тя и седна на ръба на леглото. — Ако бях болна, можех да се лекувам. Но не. Имам нещо гадно в мутрата и това е неизлечимо. — Тя изгледа Елен почти с омраза. — Хайде, кажете ми какво ми е.
— Нищо ви няма — каза Елен.
Дениз се изсмя.
— Не искате да ми кажете, нали?
Сърцето на Елен заби по-силно; страхуваше се.
— Все някога ще разбера — каза Дениз предизвикателно.
— Дениз, това е нелепо — каза Елен и постави ръката си върху ръката на Дениз.
Дениз рязко се отдръпна.
— Вие знаете. Вие знаете защо Марсел ме мрази — каза тя и се разтрепери. — Нощем спи на пода, за да не се допира до мен. И винаги е толкова учтив. Бих предпочела да ме бие. Кажете ми защо ме мрази?
— Не ви мрази — каза Елен.
— Не ме лъжете — яростно изрече Дениз и се огледа. — Защо ме доведохте тук?
— За да си починете — отвърна Елен.
Очите на Дениз хвърляха мълнии.
— Да си почина! — Челото й се смръщи. — Като приятелка ли дойдохте, или като неприятелка? — попита тя загрижено.
— Прекрасно знаете, че съм ви приятелка — каза Елен.
— Приятелка! — възкликна Дениз. — Аз нямам приятели. Ненавиждам се. — Тя внезапно рухна на леглото и зарида. — Аз съм некадърница — хлипаше тя.
Елен докосна с ръка гъстите й рижи коси.
— Не трябва да се отчайвате така — каза тя. — Никой не успява от първия път.
— Знам — каза Дениз. — Нямам какво да кажа. През цялото време го знаех. И какво да правя тогава? — извика тя отчаяно. — Кажете ми! Какво да правя?
Дениз плачеше, риданията й ставаха все по-силни. После от устните й се изтръгна продължителен стон; трепереше от главата до петите. Елен се просна до нея и притисна длан до устата й.
— Не плачете — каза тя. — Успокойте се.
Дениз внезапно замлъкна.
— Толкова съм уморена — пророни тя.
— Опитайте се да поспите — каза Елен. — Ще остана тук.
— Благодаря — прошепна Дениз и затвори очи. — Извинете ме.
Елен загаси лампата и седна на стол до леглото. Жълта светлина се процеждаше през цепката между кадифените пердета. „Какво да правя тогава? — повтори си тя. — Какво?“ Погледна Дениз. Под разрошените й коси лицето й се бе зачервило от треска. Какъв смисъл имаше от толкова сълзи и борби, от толкова желания и съжаления? Усети мраз в сърцето си. Животът на Дениз. Моят живот. Миниатюрни островчета насред черно море, изгубени под празното небе, които скоро ще бъдат залети от безликите води. „Аз имам Жан.“ Но и той щеше да умре някой ден; любовта им щеше да умре. Щеше да остане само пустотата на нощта, която дори не може да бъде обхваната от мисълта. „Залъгвам се, каза си Елен. Аз също съзнателно се залъгвам.“ Изпитваше желание да се хвърли на леглото като Дениз и да се разплаче.