— Добър ден, мамо. Добър ден, татко — каза той с непринуден тон и се наведе да целуне майка си.
— Боже мой! Какво ти се е случило? — ужасено попита госпожа Бломар.
— О! Лицето ти! — възкликна Сюзон.
Той седна, без да отговори, и разгъна салфетката си.
— Майка ти те пита какво ти се е случило — каза господин Бломар сухо.
— О, нищо — отвърна Жан и разчупи парче хляб. — Снощи бях с приятели в един бар на Монмартр и стана сбиване.
— Какви приятели? — попита майка му.
Беше се позачервила, както когато беше недоволна от нещо.
— Марсел и Жак Ледрю — отвърна Жан.
Страх го беше да не се изчерви и той. Не обичаше да я лъже.
— Значи, те фраснаха с юмрук? — бавно каза баща му.
Проницателното му око проблясваше зад лорнета.
— Да — отвърна Жан и прекара ръка по подутото си лице.
— Онзи трябва да е имал здрав юмрук, юмрук като палка — отбеляза господин Бломар и огледа сина си сурово. — Какво си правил посред нощ пред „Бюлие“ сред онази пасмина, която е ревяла „Интернационала“?
Кръвта нахлу в бузите на Жан. Той мъчително преглътна.
— Излизах от събрание.
— Това пък сега какво е? — попита госпожа Бломар.
— Ето какво е — каза господин Бломар с овладян глас. — Тази сутрин ми се обади полицейският комисар, за да ми съобщи, че синът ти за малко не е бил обвинен в нанасяне на обиди и удари на представител на органите на реда. За късмет Перен е добър човек. Пуснал го, щом чул фамилията ми.
Цял един почтен живот, прекаран в работа… Жан се взираше във виолетовите венички, с които бяха нашарени бузите на баща му — бузи на апоплектик. Спокойствието на господин Бломар свидетелстваше за трудно постигнато самообладание. Каквото и да си мислеше за него Жан, въпреки червендалестото лице и сивата брадичка тази добродетелна физиономия му вдъхваше респект.
— Нахвърлиха ни се, без да ги предизвикваме — каза той, — под предлог, че сме се събирали на пътя. Биха ни с палки и ни отведоха в участъка.
— Предполагам, че полицията е направила това, което е трябвало — каза господин Бломар. — Бих искал да знам обаче ти как си се озовал на комунистически митинг.
Настъпи мъртва тишина. Жан мачкаше с пръсти топче хляб.
— Много добре знаете, че по тези въпроси никога не съм бил съгласен с вас — каза той.
— Значи, си комунист, така ли? — попита господин Бломар.
— Да — каза Жан.
— Жан — обади се майка му умолително.
Сякаш го молеше да оттегли неприличните си думи.
Господин Бломар пое дълбоко въздух и с широк жест показа сервираната маса.
— Но тогава какво правиш тук, на масата на един ужасен капиталист?
Изгледа Жан и се изсмя.
И точно тогава изведнъж се бе видял. Объркано огледа голямата трапезария, пълния с отлежали питиета шкаф, омлета със сирене; видя се да седи там заедно с другите. Стана и излезе от стаята. Моят апартамент, моята къща — човешкото тяло заема толкова малко място, измества толкова малко въздух; чудовищна е тази огромна коруба, бухнала около едно тъй скромно животно. И в гардероба всички тези дрехи от отбрана материя, ушити специално за него — Бломар-син.
Затръшна вратата след себе си и дълго вървя. Беше хубав есенен ден. Няколко сбъркали сезона цвята се полюляваха, свежи и живи, помежду рижите листа на кестените. Той вървеше с хубавите си обувки, в добре скроения си костюм — синът на Бломар, Бломар младши; излизаше, че заема някакво място на земята, място, което не бе избирал. Изпитваше неудобство от самия себе си, но не се безпокоеше прекалено — със сигурност всичко можеше да се уреди; със сигурност имаше начин да се живее. Как би могъл да отгатне, че именно той е опасен? Опасен като безсъзнателното дърво, което разпростира на завоя безтегловната си сянка; опасен като черната и твърда играчка, която Жак гледаше с усмивка. Изглеждаше толкова безвредно да се разхожда с ръце в джобовете и да вдишва прегорялата миризма на дърветата; подритваше един кестен, който се търкаляше по асфалта, а въздуха, който дишаше, не го бе откраднал от никого. Мислеше: „Вече няма да има Бломар-син“. Бързо ще усвои занаята, най-много две години ще чиракува; след това хлябът, който ще яде, ще е наистина негов. Изведнъж се почувства много щастлив; разбираше защо детството и юношеството му винаги бяха имали вкус на застояло — това беше изгнилата мъзга на стария свят, която течеше във вените му; сега обаче щеше да отреже корените си и да се пресътвори.