Дениз отвори очи и рязко се изправи.
— Какво правите тук? — попита тя.
— Мислех, че може да имате нужда от мен — отвърна Елен.
— Нямам нужда от никого — каза Дениз свирепо и прекара ръка по челото си. — Сънувах нещо — каза тя.
— Искате да си отида ли? — попита Елен.
— Да — каза Дениз и погледна Елен недоверчиво. — Гледали сте ме, докато спях.
— Не съм — каза Елен.
— Гледали сте ме — почти извика Дениз. — Нямам нужда от вас тук.
— Добре, тръгвам си — каза Елен и стана. — Ще дойда утре сутринта.
Дениз не реагира.
— До утре — повтори Елен.
Излезе от стаята и нерешително погледна вратата. После се обърна и бързо слезе по стълбите.
— Такси! Улица „Софроа“.
Сгуши се на седалката. Още няколко мига. Лицето блестеше от температурата под рижите коси, гласът казваше: „Какво да правя? Какво?“. След малко гласът ще замлъкне. Самозалъгвам се. И какво от това? Иначе не се издържа. Наведе се към прозореца. Площад „Клиши“. „Ла Фурш“. Почука на стъклото.
— Спрете тук.
Изкачи стълбата и три пъти натисна звънеца. Вратата се отвори.
— Хей! Не те очаквах толкова рано! — каза Жан.
Тя се хвърли в прегръдките му и мълчаливо се притисна към него.
— Какво направи с нея? — попита Жан.
— Оставих я да лежи на едно легло в един хотел. Не искаше да се прибира. — Елен още по-силно се притисна към Жан. — Беше ужасно.
— Миличкото ми! — Погали я по косата. — Марсел наистина е гаден — каза той. — Опитах се да говоря с него. Но той казва, че Дениз е самата двукрака лудост. Това му е мнението и държи на него.
— Питам се дали наистина не полудява — каза Елен. — Беше в особено състояние. Почти ме изгони.
— Никак няма да й отива да е луда — каза Жан.
— Защо смяташ така? — попита Елен, отдръпна се от него и започна да се съблича.
Бързаше да легне в леглото, в прегръдките на Жан, на сигурно място.
— Защото, както казва Марсел, тя е толкова социална. Този роман… тя не искаше да напише роман, искаше да бъде писателка. Това е съвсем различно.
— Социална — повтори Елен. — Но в края на краищата и тя е като всички останали. Стреми се да съществува, както казва Марсел.
— Може би — каза Жан. — Във всеки случай, не се стреми както трябва.
— Кой ли го прави? — каза Елен. — Според теб аз както трябва ли се стремя?
— Ти поне си щастлива — каза Жан.
— Но това може би е грешка — възрази тя.
Пъхна се под хладните завивки и се усмихна. Той беше там и тя наистина беше щастлива. Не можеше да изпитва угризения.
— Тя знае, че Марсел не я обича — подзе Елен. — Казва, че не иска повече да го види.
— Ще го види — каза Жан.
— Не би трябвало — възрази Елен.
— Тя го обича.
— Именно.
Жан се усмихна.
— Ти ли казваш това?
— Да — каза Елен и се изчерви. — Когато ти не ме обичаше, аз се надявах, че ще те покоря. — Тя го погледна. — Но ако сега спреш да ме обичаш, ще бъде различно.
— Какво би направила? — попита Жан.
— А! Ще видиш. Ще си отида.
Той я прегърна.
— Нищо няма да видя — каза той.
Тя го целуна, после се отдръпна.
— Идвай бързо — каза тя.
— Идвам — каза Жан. — Скрий се.
Тя се обърна към стената. Чу шума на стъпките му през спалнята, шумоленето на дрехите му, течащата вода. Сега ще дойде. Затвори очи. Във вените й течеше огнена, ослепителна мъгла, която я разделяше от миналото, бъдещето и смъртта.
— Ето те! — каза тя.
Прегърна го; топъл, гладък, гъвкав и твърд — тяло. Той беше там — целият се съдържаше в това мъжко тяло, което почиваше в прегръдките й. През целия ден беше бягал — в миналото си, в мислите си, при майка си и при Дениз, беше се разпилявал из целия свят. А сега бе тук, до плътта й, под ръцете й, под устата й; за да се слее с него, тя цяла се отпускаше на дъното на неподвижния миг — без спомени, без надежда, без мисъл; вече не беше нищо друго освен едно сляпо тяло, глухо осветено от пукота на милиони искри. Не ме предавай. Не се отдалечавай от това тяло, което моето тяло не спира да зове. Не ме оставяй сама, в плен на парещата нощ. Елен изстена. Тук си. Със сигурност. Както и аз. За мен е, не за теб, тази тръпнеща плът — твоята плът. Тук си. Желаеш ме, изискваш ме. Аз също съм тук, пламтяща пълнота, в която се разбива времето. Тази минута е завинаги реална, реална като смъртта и като вечността.