VII
Ще има зора. Ще съмне. Четири удара. Стрелката на часовниците се върти по безлюдните кръстопътища; върти се в стаята, където спи Лоран. И раната в белия дроб се разширява, сърцето се изтощава. Тя диша кротко и усърдно. Дали ще умре, без да забележи? А ако я събудя? Но дори ако очите й останат отворени до последната минута, смъртта ще й се изплъзне. Смъртта й; тя е нейна и в същото време е завинаги разделена от нея; тя няма да изживее смъртта си. За нея няма да има зора.
Няма да съмне. Тишина. Нощ. Реши да говориш; реши да мълчиш. Неуморният шепот е спрял. Страхът се е разпилял в пространството. Тишина. Вече нищо не съществува.
Но този предсмъртен сън съществува. Аз съществувам, аз, който мисля за смъртта. А тя умира. Аз живея. След два часа той ще каже: „Всичко е готово“. Ще го чуя. Ще бъда там, пред него; целият ще бъда пред него, обхванат от разкъсващ страх, и целият ще бъда другаде; без да мога нито да се оттегля от света, нито да се изгубя в него. Да си мъртъв. Вече нищо да не знаеш. Да не познаваш тежестта на моя труп. Но аз живея. Аз знам. Вече никога няма да престана да знам.
В безгрижието, в отчайващата рутина на тази година аз знаех. Бях усетил тежестта на изначалното проклятие — нямаше никакъв начин да го изиграя. Оставях се с безразличие на всички прищевки на случая: на някое случайно желание, съжаление, бунт. Вървях право напред, без да виждам нищо; не отивах никъде, тъпчех в нощта; непредвидимата съдба се забавляваше да ни обърква и ние очаквахме да се съмне, за да открием в каква кал сме затънали безвъзвратно.
— Би трябвало да се научиш да играеш шах — каза Марсел.
Бяхме се облакътили на балкона на ателието му. Виждахме под нас лъщящите от слънце покриви и в далечината чисто бялата катедрала „Сакре Кьор“, обгърната от синя пара. Той се усмихна.
— Струва ми се, че това е единственото, което ти остава да направиш.
— Женя се — казах.
— Това никога никого не е спасило.
Замълчахме.
— Как е Дениз? — попитах.
Дениз бе заминала на почивка на юг. Лекуваше нещастието си, както се лекува болест.
— Ходи на дълги разходки, оправя се, връща си старата форма — каза Марсел със съжаление.
— Ами чудесно! — възкликнах.
— Да — каза Марсел. — Горката Дениз! Не можехме да искаме от нея да си остане луда за цял живот. — Той поклати глава. — Никога не съм очаквал това от нея — добави с възхищение.
— Когато се върне, опитай се да направиш живота й поносим — казах аз. — Не е толкова трудно.
Той ме изгледа с интерес.
— Можеш ли да си представиш, точно това толкова ме учуди — че изглежда лесно. Мислех, че иска да ме промени до мозъка на костите. Оказа се, че не. Тя вярва в думите.
— Да — казах. — Има късмет.
— Не ти ли е неприятно да лъжеш? — попита Марсел.
— Това е единственият начин да оцелееш, след като не можеш да бъдеш спокойно това, което си, без да измъчваш някого.
— И затова се жениш — отбеляза Марсел.
— Това си има и предимства — казах аз. — Когато мисля за Елен, не мисля за себе си.
— А много ли мислиш за нея?
— Бих искал да е щастлива.
— Това може да те закара далече — каза Марсел.
— Да. И какво? И без това не знам какво да правя със себе си.
— О! Колкото до това, в добри ръце си — усмихна се Марсел със симпатия. — Тя ще знае какво да направи с теб.
Това поне беше осезаемо и сигурно. Щастието, което й давах. Тя ми се усмихваше и аз казвах „обичам те“. Радостта, която огряваше лицето й, призоваваше към нови лъжи, но какво значение имаше, след като бях решил никога да не се отмятам? Обичах я и вече не мерех времето, което прекарвах с нея. Тя ме прегръщаше пламенно.
— Колко си мил — казваше тя.
— Не съм мил. Обичам те.
— Мило е да ме обичаш.
Не подозираше, че всяка изгубена минута за мен беше спасена минута. Не исках вече друго, освен да разпилея живота си на вятъра, без никъде да оставя следа.
— Променил си се от миналата година — каза ми тя.
— Така ли мислиш?
— Да. По-безгрижен си, по-свободен. Преди създаваше впечатление, че се разпиляваш във всички посоки. Никога не беше целият с мен.
— Може би — казах.