Бяхме спрели лодката до брега; други лодки се плъзгаха по водата, пълни с младежи със загорели от слънцето гърди; цветни рокли се вееха на вятъра. По крайбрежната алея тихо преминаваха велосипеди.
— Колко е хубаво тук — каза Елен. — Такъв прекрасен ден.
Въздухът ухаеше на зеленина и вода, долавяше се и лек мирис на пържено. Сенките вече се удължаваха. Такъв прекрасен ден. Натрупаната почти неосезаема златиста прах щеше да бъде отнесена от вятъра в пустия етер. Елен бе поставила на коленете си огромен букет от бледолилави цветя.
— Красиви цветя си набрала.
Тя се разсмя.
— Когато бях сгодена с Пол, винаги си представях летните недели като голям букет от бледолилави цветя върху кормилото на колелото и сърцето ми се свиваше.
— Заради колелото?
— Не ставай глупав. Заради Пол.
Щастието я разхубавяваше. Чертите й бяха някак съзрели. Светлината, огряла лицето й, беше по-мека от преди, по-приглушена.
— Толкова тъжна беше онази любов, която ми предлагаше — подзе тя и докосна с пръсти спокойната вода.
— Той истински те обичаше — казах.
— Да, но за него любовта беше някаква естествена неизбежност, като глада и жаждата. Нашата любов беше само един случай измежду милиони други. — Тя ме погледна колебливо. — Много добре знам, че има и други хора, които се обичат…
— И други, които живеят, и други, които умират — казах аз. — Независимо от това, за всеки от нас животът е нещо уникално и всеки от нас умира за собствена сметка. Права си. Нелепо е да искаш да възприемаш света от гледната точка на Сириус. Ние не сме на Сириус, а на земята, всеки в своята кожа.
— Не е толкова естествено да обичаш — продължи тя. — Дори ми става странно, като си помисля, че ти си единствен за мен. Не е илюзия, нали? Единствен си.
— Кой друг може да реши освен теб? — казах. — Точно това е толкова вълнуващо в любовта — ние творим нейната истина.
Тя ме погледна сериозно.
— Но трябва и ти да ме обичаш, за да бъда и аз единствена. Нали е вярно, че ме обичаш?
— Ако не те обичах, питам се какво бих правил тук.
— Вярно ли е, че след три месеца ще бъдем женени?
— Абсолютно вярно.
Тя отметна глава назад и обърна лице към небето. Обичаше ме. Обичах я. Тя не искаше нищо повече. И все пак как можех да оправдая съществуването й аз, който бях там без причина, без оправдание, без необходимост? Отново хванах греблата. Такъв прекрасен ден с музика, с цветя, с целувки, с пържени картофи, бяло вино и стичаща се хладна вода по напечените от слънцето тела. Ден, който скоро щеше да умре на хоризонта и прахът му щеше да е съвсем лек. Сърцето ми се сви. Не толкова лек. Небето беше гладко, светлината прозрачна и все пак упорита, настойчива, усещах около мен да броди някаква блудкава миризма, сякаш под лъскавата си обвивка всички тези мигове бяха прогнили в самото си сърце — това беше блудкавата миризма на примирението.
Елен се изправи.
— Сигурно смяташ за тъпо да имаме деца, нали?
Погледнах я изненадано.
— Ти искаш ли да имаме деца?
— И да, и не. Питам се дали това обогатява живота.
Усмихнах се.
— Защото не искаш да изпуснеш никаква възможност да се обогатиш?
— Не се подигравай. Какво мислиш по въпроса?
— Преди време намирах за безумно да хвърлиш така някого в света. Това не те ли плаши?
Тя се поколеба.
— Не. Дори ако човек е нещастен, може ли наистина да се каже, че би било по-добре, ако не е съществувал?
— Не, наистина — казах. — Но ако сее зло около себе си?
— А ако сее добро?
— О! Имаш право! Да родиш дете, да не родиш дете… Еднакво нелепо е. Няма разлика.
— Но ако желаеш нещо, вече има разлика. И тогава не е нелепо да го направиш, нали?
— Може би грешката ми е, че не умея нищо да искам предварително.
Тя се разсмя.
— Грешката ти? Не мисля, че правиш толкова грешки!
Гребях и лодката се плъзгаше, без да оставя следи, толкова спокойно. Да си само тази бяла пяна, която се надига, после се губи в равната покривка на водата. Би трябвало да се убие този глас. Гласът казваше: бих искал да съм тази пяна. Тя каза: би трябвало да се убие този глас. Пяната се раждаше и умираше без глас.
От един трамплин скочи кафяво тяло и полетя към реката. Влюбени вървяха по брега с малки крачки. Една мирна неделя. Тук часовете се изнизваха между пръстите. А там се отлагаха на земята, излети от чугун и стомана. От немските заводи всеки ден излизаха нови оръдия, нови танкове.