— Дали пък не сме на погрешен път — казах на Готие. — Може би фашизмът е възможно да бъде победен само с неговите методи.
Сгъвах броя на „Профсъюзен живот“, където на първа страница бе публикувана новата статия на Готие за мира.
— Питам се дали тогава би имало смисъл да сме антифашисти — каза той.
— И аз се питам.
Той ме изгледа със студените си очи.
— Ти ли казваш това?
Свих рамене. Какво да правим, ако почитта към ценностите, в които вярвахме, доведе до поражението им? Трябваше ли да станем роби, за да останем свободни, да убиваме, за да запазим ръцете си чисти? Трябваше ли да изгубим свободата си за това, че сме отказали да бъдем роби, и да се опетним с хиляди престъпления заради това, че не сме искали да убиваме? Вече не знаех.
— Ти проповядваш мир — казах аз. — Много хубаво. Но ами ако сме единствените, които го искаме?
— Това би било достатъчно — каза Готие. — Никой не може да се бие сам.
— И ще оставиш да фашизират цяла Европа, без да си мръднеш пръста?
— Всичко е по-добро от войната — каза Готие.
— Има много други неща не по-малко ужасяващи от войната.
За мен войната не беше безподобен скандал. Беше само една от формите на конфликт, в който бях хвърлен въпреки волята ми с хвърлянето ми на земята. Защото ние съществувахме един за друг, но и всеки за себе си; защото аз бях аз, но за тях бях друг. Синът на Бломар. Съперникът на Пол. Социалпредател. Мръсен французин. Враг. Хлябът, който ядях, бе открай време хлябът на другите.
— Значи, и ти ставаш войнолюбец? — каза Готие.
— Съвсем не — казах. — Бъди спокоен, няма да напиша нито ред и няма да кажа нито дума, която би подтиквала към война.
Времето беше топло; бяхме по ризи, на прозореца на стаята ми; един фенер бе запален на ъгъла на спокойната уличка, на която деца играеха на дама.
— Не съм нито войнолюбец, нито миролюбец. Нищо не съм.
Готие беше пацифист. Пол беше комунист. Елен бе влюбена. Лоран беше работник. А аз не бях нищо. Гледах стаята си, стените й бяха варосани, но майка ми постепенно бе донесла възглавници, килимчета, бе окачила картините на Марсел; работех осем часа на ден в печатницата, но имах приятели буржоа; живеех в Клиши, но с Елен често обикаляхме покрай булевард „Сен Мишел“ и из богатите квартали. Пол казваше, че ако съм нищо, то е, защото не съм нито буржоа, нито работник; но аз мислех по-скоро, че не съм нито буржоа, нито работник, защото никога нямаше да мога да бъда нищо — нито буржоа, нито работник; нито войнолюбец, нито пацифист; нито влюбен, нито безразличен.
— За какво мислиш? — попита Елен.
Седяхме в сладкарницата, на стъпалата на малката стълба; тя бе облегнала глава на раменете ми; мълчахме. От другата страна на стъклената врата се простираха шумните, отворени към небето улици; от тази страна цареше тишина и сянка. Ръката ми галеше косите на Елен. Годеницата ми. Мирис на бульон се смесваше с аромата на мед и шоколад; дражетата меко лъщяха в бурканите, подобни на камъчета на дъното на поточе. Нежна сладка обвивка, пълна със спомени и аромати, спокойна и тъмна като утроба. Утре ще се разхвърчи на парчета. Хората ще са голи сред омърсените пралини, сред стъпканите цветя, голи и беззащитни под стоманеното небе.
— За какво мислиш? — отново попита тя.
— Мисля за войната — отвърнах.
Тя вдигна глава и отдръпна ръката си от моята.
— Пак ли? — каза тя и се усмихна принудено. — Никога ли не мислиш за мен?
— Когато мисля за войната, мисля за теб. — Отново хванах ръката й. — Ти малко ме плашиш.
— Аз ли? — каза Елен.
— Не искаш да погледнеш ситуацията в лицето. Мисля, че ще бъдеш много неподготвена, когато войната избухне.
— Но това не е възможно — възкликна тя. — Подобна глупост не е възможна! Ти вярваш ли, че ще се случи наистина?
— Знаеш, че вярвам. Сто пъти съм ти го казвал.
— Да, казвал си ми го — каза тя и ме погледна с внезапен страх. — Но в края на краищата вие няма да позволите да се случи това!
— А какво можем да направим?
— Нима ще се хванете на въдицата? Някога ти обясняваше, че е достатъчно да си скръстите ръцете. Без вас никой нищо не може да направи.
— Да, само че изобщо не съм сигурен, че не бива да се хващаме!
— Как така? — каза тя.