— Да не би да искаш фашизмът да обхване цяла Европа? Да имаме във Франция някой гаулайтер на заповедите на Хитлер?
— Говориш като Дениз — каза тя. — Не искам да загинеш на фронта.
— Толкова е ужасяващо да си мислиш, че си само една мравка в мравуняка. Ако фашизмът победи, точно това ще се случи. Няма да има хора, само мравки.
— Изобщо не ме е грижа — заяви тя. — По-добре жива мравка, отколкото мъртъв човек.
— Има едно нещо, заради което човек може да приеме смъртта — казах аз.
— И то е?
— И то е, за да придаде смисъл на живота.
Тя не отговори; гледаше пред себе си загрижено. После чертите й се отпуснаха.
— Баща ти има толкова връзки — каза тя. — Със сигурност ще може да те освободи от военна служба.
— Шегуваш се.
— Да, все едно ти е, нали? — каза тя яростно. — Ще ме напуснеш без капка съжаление. — Изгледа ме. — Понякога се питам дали ме обичаш, дали не играеш комедия.
— Мислиш ли, че бих се съгласил да вечерям с господин и госпожа Бертран, ако не те обичах?
Тя сви рамене.
— Ако ме обичаше, нямаше толкова да бързаш да ходиш да се биеш.
— Обичам те, Елен. Но опитай се да разбереш…
Знаех, че не иска да разбира; и с мъка произнасях нежни думи. „Не искате да я обичате“, казваше Дениз; сега бях съвсем готов да искам; но в застрашителната горещина на този месец август самата Елен издигаше бариера между нас. Често се обръщах към нея с надеждата да споделя колебанията си, страховете си; но бях сам; тя ме гледаше с подозрение — до мен крачеше почти неприятелка. Сам в сладникавия мир, който бе на път да умре, сам в изтезанието на очакването, изпил докрай чашата на срама и изпълнен с нетърпение да настъпи експлозията, която най-сетне ще ме откъсне от самия мен.
И ето че внезапно се случи. Да искаш война; да не искаш война. Отговорът вече нямаше значение — войната съществуваше. Часът на заминаването ми бе фиксиран — трябваше само да се кача на определения ми влак, да облека зелената униформа, да се подчинявам. Мислите ми, желанията ми бяха само кухи мехури, които се пукаха, без да оставят следа върху света, без да натежат на душата ми. Разтоварен от себе си. Освободен от плашещата задача да бъда човек. Само войник, равнодушно покорен на всекидневната рутина. Върви. Недей да вървиш. Не на мен се падаше да говоря — друг говореше вместо мен. Нечовешката тишина. Отвъд примирението и бунта — смъртоносният покой. Лесно беше да си мъртъв. Лесно щеше да е. Но как да станеш мъртъв! Как да се убиеш приживе. Гласът казва: бих искал да съм мъртъв; и този глас е живот. Затварям очи, но напразно. Тишината вече я няма; не мога да въдворя тишина. Върви. Недей да вървиш. На мен се пада да говоря.
— Жан.
Някой друг заговори. От другата страна на вратата един глас тихо вика: „Жан“. Това съм аз. Значи, все още имам име? Той натисна бравата.
— Пол е дошъл — каза Дениз.
Той примигна с очи. Настоящето съществуваше. Ярката светлина на крушката го заслепяваше.
— Пол — каза той.
Направи няколко крачки. Пол стоеше прав до стола на Мадлен, държеше каскета си в ръка. Бе ниско подстриган; залепналата за костите му кожа имаше цвят на папирус. Стисна ръката му.
— Горкичкият! — каза Мадлен. — Има нужда да се съвземе.
Пол се усмихна на Бломар; очите му бяха останали сини и млади.
— Благодаря, че ме измъкна от там — каза той.
— Не бях аз — каза Бломар.
Пол погледна към вратата.
— Как е тя?
— Белият дроб е засегнат — каза Бломар.
Мадлен пушеше пред пълната с пепел камина. Дениз бе отишла в кухнята; чуваше се тракане на съдове, всекидневен и жив шум. Стрелката на будилника сякаш бе замръзнала.
— Какво каза лекарят?
— Каза, че няма да изкара нощта.
Пол наведе глава.
— Може ли да я видя?
— Влизай — каза Бломар и седна. — Тя спи.
Дениз влезе в стаята и постави пред него чаша с кафе.
— Пийте — каза тя.
— Благодаря. Не ми се пие.
— Трябва да пиете. От двайсет и четири часа не сте сложили нищо в уста.
Той отпи. „Трябва да пиете.“ Нима още очакваха нещо от него? Дължеше ли им нещо? Двайсет и четири часа. Колко са къси часовете. Беше се съмнало. После отново бе настъпила нощ. Ще се съмне. Внезапно усети тялото си; крайниците му бяха схванати, главата му тежеше. Зъзнеше.
— Тя спеше — каза Пол и погледна Бломар. — Аз съм виновен.