— Ако има виновен, това съм аз — възрази Бломар. — Трябваше аз да отида.
— Не, не трябваше — каза Дениз живо. — Нямахте право.
— А имах ли право да я убия? — попита Бломар.
— Първите два пъти бях възпрепятстван — каза Пол. — Не можах да замина. Но откакто получих съобщението ви, всеки ден имах готовност да тръгна.
— Вината не е твоя — каза Бломар.
Бръкна в джоба си и извади цигара. Ръката му трепереше. Тютюнът имаше особен сладко-кисел вкус.
— У Льорьо ли се криеш?
— Да. Лесно влязох в Париж. Никой нищо не ме попита. А и документите ми са в ред. Човекът ме прие като брат. Даде ми билет за Совтер и всичко ми обясни.
— Вече нищо не рискуваш — каза Бломар. — Преминаването през демаркационната линия е детска игра.
Пол се усмихна.
— Мислех си, че никога няма да видя приятелите си — каза той.
— От две години не сме се виждали! — каза Бломар.
— Никакви ли неприятности си нямал?
— Напротив. Проучваха ме за евентуално сътрудничество. От тяхна гледна точка миналото ми е чисто.
— А настоящето? — попита Пол и любопитно се огледа.
— Настоящето не е — каза Бломар.
— Бягства? — попита Пол.
— И други неща.
Очите на Пол заблестяха.
— Толкова се радвам!
— Учуден ли си? — каза Бломар. — За предател ли ме мислеше навремето?
— Навремето думите нямаха същия смисъл като днес — каза Пол и потупа Бломар по рамото. — Не, бях сигурен, че няма да им протегнеш ръка. Само че не ми се вярваше, че… — Той се поколеба. — Ти толкова се ужасяваше от насилието.
— Все още се ужасявам — каза Бломар.
Замълчаха.
— Това не може да се избегне — каза Пол. — Ако беше видял какъв ефект произвеждаше в лагера всеки нов атентат! Само това може да ти вдъхне увереност. Не думите, а действията. Няма друга възможна форма на съпротива.
— Знам — каза Бломар.
— Съгласувано с партията ли работиш?
— Ние сме независима организация, но сме с тях. Какво смяташ да правиш там?
— Да открия шефовете и да се поставя на тяхно разположение.
— Опитай се да ги убедиш да се свържат с нас и да образуват като тук общ фронт. По-късно може би ще се борим едни срещу други, но не сега.
— Не — каза Пол. — Не сега.
— Дръж. — Бломар подаде един лист на Пол. — Ето ти адреси. Научи ги наизуст. Това са приятели от другата зона. Склонни са да се съюзят с нас.
Пол взе листа.
— Понесохте ли големи загуби?
— Не. Внимаваме. Разбираш ли, тук е нещо като семеен пансион. Най-активните членове на движението са регистрирани с фалшиви имена. В същото време, разбира се, запазват истинското си гражданско състояние. Това обърква следите.
— Аз държа пансиона — намеси се Мадлен.
— През последните шест месеца — каза Дениз — четири влака с германски войници дерайлираха. Три войнишки дома бяха взривени и десет хотела реквизирани. — Тя погледна Бломар. — След малко един другар ще постави бомба със закъснител в залата на антиболшевишката изложба.
— Добра идея — каза Пол и отправи поглед към вратата. — Значи, Елен работеше с вас?
— Да — отвърна Бломар.
— Трябва много да се е променила.
— Просто разбра за какво става дума.
— Хубаво — каза Пол.
Бломар се изправи. Говорим. Дениз. Мадлен. Пол. И думите ни, присъствията ни са ни достатъчни. Сякаш тя не съществува. Утре. Винаги. Сякаш никога не бе съществувала. Само думи на устните ни и един образ в сърцата ни. Една легенда.
— Ти оставаш тук, нали?
— Ще остане, докато дойде време за влака — отвърна Дениз.
— Влакът тръгва в девет часа — каза Пол.
— Значи, ще се видим по-късно — каза Бломар и се отправи към вратата. — Доскоро.
Сякаш тя не съществуваше. А в това легло все още има някой. Някой, който вече не съществува за себе си, но който е там. Приближи се. Това е добре. Красива история. Красива смърт. Вече разказваме за смъртта ти. А ти умираш. Елен. Ти, единствената. И аз съм тук. В осветената стая един мъж изговаряше думи; един мъж с лице и име изговаряше думите, което изговаряха всички. Само че става въпрос за мен. Всички изходи са преградени. Нищо вече не мога да направя за теб, нищо за мен. Той не е мислел за нас, произнасял е думи, правил е жестове; той те уби, любов моя. Ще му позволя ли да убива отново?