VIII
Елен скочи на перона и изтича към един служител.
— Къде е експресният за Пекини?
— А, той замина преди час! — каза човекът.
— В колко часа има друг?
— Утре — отвърна служителят и се отдалечи.
Очите на Елен се напълниха със сълзи. Жан сигурно беше там с двете колела, гледаше усмихнато експреса, който влизаше в гарата, после усмивката му замръзваше. Затича се след служителя.
— Няма ли автобус?
— Не знам. — Човекът погледна Елен. — Вземете експреса за Ревини в деветнайсет часа. Оттам ви остават само петнайсет километра. Може да намерите кола.
— Благодаря — каза Елен.
Петнайсет километра с тежкия куфар в ръка. Стисна зъби. „Искам да го видя още тази вечер. Не утре, тази вечер.“ Утре може би ще бъде твърде късно; може би когато пристигне, старата жена ще й каже: „Току-що заминаха!“. Ще вървя след него. Ще вървя след полка му. Ще се промъкна през нощта в лагера им. Подаде куфара си на служителя в гаровия гардероб. А ако е вече там? Сгушен в някоя дупка, а наоколо избухват снаряди? Не утре. Довечера.
Над сивите улици небето беше сиво. Елен тръгна по дълъг прав булевард. Всички магазини бяха затворени, нямаше никой по тротоарите, нито една кола на платното. Ще речеш, че целият град е евакуиран. Улиците се пресичаха под прав ъгъл, къщите приличаха на казарми. Град в Източна Франция, изсъхнал като мизерните равнини, през които минаваше влакът. На хоризонта можеха да се отгатнат невидимите, но вече присъстващи телени мрежи, бункери, оръдия. Елен се стресна. Воят на сирените пронизваше въздуха. Внезапно изпод земята изникнаха коли, пешеходци, войници. Елен изумено се загледа в този неочакван кипеж.
— Извинете, госпожо. Къде бих могла да намеря ресторант?
— Ресторантите са затворени по това време — каза жената и неопределено махна към някаква точка в пространството. — Опитайте в „Брасери Модерн“.
— Тревога ли има? — попита Елен.
— Всеки ден има — сви рамене жената.
Елен прекоси площада. Едно момче подреждаше маси на тротоара до храстите, засадени в боядисани в зелено дървени сандъци. В бирарията нямаше клиенти. Елен седна до една маса от фалшив мрамор.
— Може ли да получа нещо за ядене?
Сервитьорът я изгледа с укор.
— По това време?
— Яйца? Или студено месо?
— Не и по това време — каза сервитьорът.
Тя стана.
— Добре. Ще потърся другаде.
Отново прекоси площада; ръмеше; влезе в „Кафе дю Комерс“. Салонът беше огромен и празен като в бирарията отсреща; тапицерията на пейките беше продупчена на места и отвътре се подаваше пълнежът им.
— Дали мога да хапна нещо? — попита Елен. — Яйца? Хляб с шоколад?
— Яйца ли? — каза сервитьорът. — Нито едно няма да намерите в града.
— Нищо ли нямате?
— Имаме бира и кафе.
— Дайте ми едно кафе — каза Елен.
Седна и извади цигари от чантата си. Сега той разтревожено обикаляше по селските улици. А тя седеше тук, в този град в оловен цвят, където за нея нямаше предвидено място. Никакъв начин да го предупреди. „Няма да има никакъв знак, само това безкрайно отсъствие.“ Изпи набързо кафето си и хвърли три франка на масата. Навън валеше проливен дъжд; но толкова по-зле, трябваше да върви, да върви много бързо, бързо да преминава от една минута в друга, за да не я завладее страхът. „Още утре ще подпише молбата. Трябва да я подпише.“ За миг менгемето се поотпусна — той ще бъде в Шартр, ще смазва моторите на самолетите и няма да се излага на опасност. Ще мога да го виждам. Повтори си: „Ще подпише.“ Намали ход. Войници се движеха на малки групи в очакване на момента, когато ще могат да се втурнат към кафенетата; някои се редяха на опашка пред вратите на киното. Ще лежат проснати в калта, с дупка в главата, съвсем сами. В тази минута, може би точно в тази минута. Прехапа устни; усещаше очите си в орбитите им, твърди като камък, толкова твърди, че й причиняваха болка — когато гледаше така втренчено, образите по-трудно се оформяха.
„Би трябвало да намеря нещо за ядене“, помисли тя. Тръгна към главната улица. Нито един магазин за плодове. Нито една бакалия. Бутна вратата на първата сладкарница, която се изпречи на пътя й — подносите бяха празни, войниците бяха омели всичко; само няколко самотни тарталети лежаха върху ламаринено плато. Елен ги изяде и пи чаша вода. После се отправи към гарата. Оставаше й само да седне в някой ъгъл и да чака; не беше мигнала през нощта и чувстваше такава умора, че едва се държеше на краката си.