Влезе в чакалнята. Хората седяха на столове, на масите, на пода, сред огромни денкове. Изселници, които идваха от изток. Поставили ръце на коленете си, с безизразен поглед, те чакаха. От самото начало на войната всички чакаха, безкрайно, без да знаят какво. Елен седна на земята до вратата и се сгуши в себе си. Миризмата и топлината на хората около нея я задушаваха.
— Не искат да го кажат — обади се една жена. — Но в нашия край има вече много убити.
— А при нас изглежда, че има толкова телеграми, че кметът не смее да ги занесе на семействата — добави друга.
Чу се свирката на преминаващ влак. В първите вагони имаше мъже; войници, седнали на стъпалата, с каски на глава и поставили до себе си раниците и пушките си; в последните вагони се виждаха замаскирани оръдия с есенни цветове, зяпнали към небето. Влакът пътуваше на изток. Там някъде, в края на лъсналите релси, войната очакваше оръдията и мъжете. Там някъде, много близо. Тя вече беше тук, на дъното на очите, в които нямаше надежда, сред набързо приготвените денкове, в свирките на влаковете. Елен затвори очи, опря чело в коленете си и главата й се изпълни с нощ.
Когато се озова в пътническия влак с дървени купета, беше измръзнала и схваната. Дъждът падаше на едри капки върху покрива на вагона. Но надеждата й се възраждаше. „Ще го видя.“ Всяко завъртане на колелетата я приближаваше до него. „Ще намеря кола. След няколко часа ще бъда в прегръдките му. Ще приеме. Не може да не приеме“, мислеше тя развълнувано.
На гарата в Ровини цареше пълна тъмнина.
— Къде е гардеробът? — попита Елен.
— Оставете куфара си тук — каза служителят, като й показа постовия, който пазеше пред вратата. — Ще ви го наглеждаме.
— Добре — каза Елен, остави куфара си и тръгна към изхода.
— Документите ви — каза постовият.
Елен извади пропуска си и личната си карта. Откритият лист беше в ред; не беше отбелязан мотив за пътуването.
— Пекини. Тук не е Пекини.
— Ще наема кола, за да стигна дотам.
— Добре. Минавайте — каза войникът.
Елен внимателно прибра скъпоценния пропуск.
Само да не се случи нещо; само да не ме арестуват, мислеше тя разтревожено. Тъмнината беше гъста като асфалт; още валеше. Елен нагази в една черна локва, после в още една, краката й бяха мокри до глезените. Къде да отиде? Жандармът на пост на кръстовището я плашеше, не смееше да го попита за пътя. Мина по един мост и тръгна по първата улица, която видя. Гараж.
— Давате ли автомобили под наем?
— Не — отвърна мъжът.
— Знаете ли къде бих могла да намеря?
— Вижте у Малар, на гаровия площад.
Тръгна на обратно. Размина се с група войници, които бавно се придвижваха по тротоара; кафенетата бяха пълни с войници, чуваха се смеховете им зад херметичните врати. Елен почука на една малка врата до гаража.
— Извинете, казаха ми, че тук някъде мога да наема кола.
Жената я изгледа намусено.
— Мъжа ми го няма.
— Не знаете ли кога ще се върне?
— По това време няма да изкара колата.
Отново по черните улици, водата жвака под краката й, прониква през мантото й. Врата. Не. Друга врата. Не. Още една врата.
— Вижте в „Кафе де Спор“, в края на улица „Нанси“.
Елен открехна вратата на кафенето; сърцето й прескочи един удар; салонът беше препълнен с войници; насядали край масите, те пиеха червено вино; смеховете им, погледите им… Събра смелост и се отправи към бара. Собствениците доволно си хапваха от голяма чиния със зелен фасул.
— Извинете, господине — каза тя с треперещ глас. Всеки момент щеше да избухне в сълзи. — Казаха ми, че имате кола.
Мъжът ядеше; дебелият му сух пуловер му държеше топло; вкъщи го очакваше меко легло.
— Не карам нощем — каза той и сви рамене. — Не е разрешено да пускаме фаровете. Така че, нали разбирате! Никой вече не кара през нощта.
Елен прехапа устни; беше победена. Не й оставаше друго, освен да си легне и да забрави всичко.
— Наемате ли стаи тук?
— Стаи ли? Горката жена! Дори един сламеник няма да намерите в града. Войската е тук.
— Благодаря — каза Елен.
Краката й се подгъваха. Не тази вечер. От очите й бликнаха сълзи. Мина покрай хотел „Лион д’ор“. Дори нямаше смисъл да влиза и да пита. Не. Все така не. И най-малкият жест бе станал толкова труден. Имаше чувството, че си пробива път сред гъст храсталак. Жан. Никога нямаше да стигне до него. Тази нощ нямаше да има край. Тази нощ, тази война, това безмълвно и смъртоносно отсъствие.