— Накрая се върнах на гарата — каза Елен. — Един служител ме съжали и ми посочи вагон, в който можех да поспя. — Тя се прозя. — Но не спах. Умирам за сън.
— Горкичкото ми — каза Жан. — Безпокоях се! Страх ме беше, че ще се опиташ да дойдеш без документи и ще имаш неприятности.
— Мислиш ли, че мога да имам неприятности?
— Сума ти офицери повикаха жените си — каза Жан. — Затварят си очите. В най-лошия случай ще те върнат в Париж.
— Не искам да ме връщат — каза Елен. Погледна покрития с червени плочки под, голямото селско легло с продълговата възглавница, чугунената печка. — Приятно ще е да живеем тук двамата. — Отвори куфара. — Виж. Всичко това е за теб. — Постави на масата бутилка гроздова ракия, кутии с пастет, тютюн, вълнени чорапи. — Това са подаръци от майка ти. Аз ти купих книги. — Посочи пет подвързани с черна изкуствена кожа тефтерчета. — Това е военният ми дневник. Вътре има много изрезки от вестници, резюмета на разговори, статии. Записвала съм и някои мои мисли. Интересува ли те?
— Разбира се — каза Жан. — Колко си мила!
Тя го огледа; отиваше му този плътно прилепнал пуловер в защитен цвят; не се бе променил. Само дето през тези два месеца в главата му е имало много мисли, за които тя не е знаела. Това някак си й вдъхваше респект.
— Имам много за разправяне — каза тя.
— Надявам се. — Той облече сакото и шинела си. — Ще се върна в единайсет и половина. Ще обядваме заедно. И после от пет и половина до утре сутрин няма да мърдам никъде.
— Чудесно — каза Елен и се хвърли в прегръдките му. — Връщай се бързо.
— Не бой се. Ще донеса кльопачка. Не се мотай много из селото. Уличката пред къщата води право на полето. — Целуна я и се отправи към вратата. — До след малко.
Тя изтича до прозореца. Две кокошки кълвяха в уличката; един войник прекоси площада. Елен тихо почука по прозореца. Жан се обърна и се усмихна. Тя пусна пердето. Седмица, десет дни щеше да живее до него, все едно бяха женени. „Точно през тези дни щяхме да се оженим“, помисли тя. Протегна се. Спеше й се, беше гладна, но толкова щастлива. Взе една книга, облече шлифера си. Небето синееше; на двора миришеше на влажно дърво.
— Добър ден, госпожо.
Старицата вадеше вода от кладенеца с помпа. Вдигна глава.
— Е, намерихте ли го съпруга? Доволен ли е?
— Да. Намерих го. Спеше — каза Елен.
Тръгна по калната пътека и се усмихна от удоволствие. Пейзажът бе по-скоро грозен, жълто-сив и съвсем равен, с тук-там някое голо хълмче; тя обичаше тревата, небето, слънцето, далечния хоризонт. Изкачи се на едно хълмче и остави книгата до себе си. Хубав есенен ден. „Трябва да говоря с него.“ Отдалече изглеждаше съвсем лесно; но вече не можеше да разполага с него както пожелае; в този диалог той щеше да дава отговорите. „Не може да откаже. Ако ме обича, няма да откаже.“ Обърна глава. Някой се приближаваше. Двама офицери, които държаха пръчки в ръка. Минаха покрай нея, после небрежно се върнаха.
— На разходка ли?
— Да — отвърна Елен.
— В Пекини ли живеете?
— Не, от Париж съм. Тази сутрин пристигнах.
— Имате ли документи?
— Ето! — каза Елен и извади пропуска си.
Офицерът леко прекара пръчката по кожените си ботуши.
— Капитанът трябва да ви го завери — каза той.
— Така ли? Не знаех. Ще отида след малко — каза Елен.
— Трябвало е да се представите веднага щом сте пристигнали. Елате с нас. С кола сме. Ще ви закараме.
— Добре — каза Елен и тръгна след тях.
Единият беше дълъг и бял, другият дребен с черен мустак. Качи се в колата им.
— Хубав ден — каза тя.
Те не отвърнаха. Колата навлезе в селото, задмина къщата на госпожа Мулен и спря на главната улица.
— Оттук.
Двамата лейтенанти й дадоха път и Елен влезе сама в малка стая, в която бумтеше печка. Сърцето й биеше бързо; това беше последната формалност, после ще я оставят на спокойствие; нямаше търпение всичко да свърши.
Капитанът вдигна глава. Седеше зад покрита с книжа маса.
— Вие ли пристигнахте от Пекини тази сутрин?
— Да — отвърна Елен.