— Имате ли документи?
Тя му подаде пътния си лист и личната си карта. Капитанът мълчаливо ги разгледа.
— Каква е целта на идването ви?
— Дойдох да видя една роднина, госпожа Мулен.
Капитанът я изгледа.
— Не, госпожице, госпожа Мулен не ви е роднина.
— Не точно — призна Елен.
— Дори не я познавате — каза капитанът. — Когато пристигнахте тази сутрин, дори не я бяхте виждали.
Елен наведе глава. Чувстваше се ни жива, ни умряла.
— Ние знаем всичко — каза капитанът. — Знаем името на войника, който ви е запазил стая.
— Добре де, да — каза Елен предизвикателно. — Дойдох да видя годеника ми. Не съм единствената, много добре знаете.
— Можем да се съгласим да си затворим очите, когато не ни принуждават да ги отворим — каза капитанът.
— Но кой ви принуждава? — попита Елен и го загледа умолително. — Моля ви, дайте ми поне няколко дни…
— Не зависи от нас — каза капитанът. — За вас е сигнализирано на компетентните власти.
— Сигнализирано? — учуди се Елен.
— Полицията ни си знае работата — каза капитанът. — Ще ви закарат на гарата след малко. Заминавате си с първия влак.
— Оставете ме поне да се сбогувам с годеника ми — каза Елен и заби нокти в дланите си.
Не искаше да плаче пред този човек.
Капитанът се поколеба.
— Изчакайте тук — каза той, стана и излезе от стаята.
Сигнализирано. От кого? Как? Седеше на стола, напълно зашеметена. Само да не се разплаче. Толкова беше гладна. Толкова й се спеше. А пак трябваше да се клатушка във влака на празен стомах, с пресъхнала уста, в претъпкано купе. Влакът ще ме отнесе, ще ме отнесе далече от Жан. „Няма изход“, помисли тя. Повдигна й се от отчаяние.
Високият блед лейтенант я побутна към вратата и й се усмихна дружелюбно.
— Можете да отидете да обядвате у вас — каза той. — Току-що убедих капитана, че не сте шпионка.
— Шпионка ли? Аз? — възкликна Елен.
— Не трябваше да идвате с този огромен куфар, пълен с книжа — каза лейтенантът. — Началникът на гарата в Ревини го е отворил и е помислил, че пренасяте позиви. Сигнализирал е за вас чрез шофьора, който ви докара тази сутрин.
— А аз си мислех, че съм ви срещнала случайно! — каза Елен.
— За ваш късмет, достатъчен ми беше един бърз оглед, за да видя, че не сте някоя опасна агитаторка — каза лейтенантът.
— Взехте ли книжата ми?
— Обискираха стаята ви, докато ви търсехме из полето — каза лейтенантът. Ще ви върнат всичко. — Той се поклони на Елен. — След малко ще дойдем да ви вземем.
— Няма ли надежда да остана? — попита Елен.
— Сега никаква — отвърна лейтенантът.
Елен се затича към къщата. Хвърли се на леглото и избухна в сълзи. Беше като в детството й; големи чужди ръце разполагаха с щастието й, с живота й. Какво значение имаше, че е там? Лицемери! Само думи, само кухи наредби. И след това ужасно пътуване ще напусне Жан почти без да го е видяла. Обърна глава. В стаята бе влязла старицата. Гледаше я подозрително.
— Идваха военни да питат за вас — обяви тя.
— Знам — каза Елен.
— Рекоха, че не трябва да оставате тук — каза старата.
— След малко си тръгвам — каза Елен.
Жената я изгледа студено.
— Правиш услуга на хората, а после само неприятности — измърмори тя и излезе от стаята.
— Дъртофелница такава! — прошепна Елен с омраза и зарида още по-отчаяно. — Чели са бележките ми. В ръцете им съм.
Скочи на крака. Жан бутна вратата и се усмихна невинно. Държеше в ръка омацан с кръв пакет и притискаше към сърцето си бутилка бяло вино.
— Не намерих червено — каза той. — Но нося хубави пържоли.
— Ще имам време точно колкото да изям една — каза Елен. — Не знаеш ли какво ми се случи?
— Какво? — попита Жан.
— Ами пипнаха ме — каза тя.
— Не може да бъде!
Елен нервно се засмя.
— Прибраха ме от полето и ме заведоха при капитана. Изглежда, че снощи началникът на гарата в Ревини е отворил куфара ми. Помислил е бележките ми за пацифистки позиви и е съобщил за мен като за шпионка.
— Лесно можеш да се защитиш — каза Жан.
— Да. Само че жандармерията е уведомена. — Елен преглътна сълзите си. — Настояват да си замина. Но аз няма да замина — добави тя отчаяно. — Само ще се престоря, че заминавам. Ще се скрия някъде и ще идвам тук нощем…