На стълбището миришеше на запръжка и отвътре се чуваше приятно пращене. Почука. „Влез“, каза Марсел. Жак се бе навел над един тиган, обгърнат от апетитна гъста пара. Жан прекара ръка през косите си.
— Как е доброто чираче?
Приближи се до Марсел, който се бе проснал на дивана.
— Здрасти, приятел.
— Здрасти — каза Марсел и небрежно му подаде ръка.
След което стреснато се изправи.
— Хей, какво ти е на физиономията? Видя ли го, Жак?
Жак неохотно отклони поглед от пушещия тиган, в който две дебели наденици топяха мазнината си с пресекливо съскане.
— Леле боже! — възкликна той. — Кой те е наредил така?
Жан попипа бузата си.
— Цапардосаха ме с палка — обясни той.
— Здравата са те цапардосали — каза Жак с възхищение. — Снощи ли?
— Да, на излизане от „Бюлие“ ченгетата ни се нахвърлиха.
В гласа му се долавяше гордост. Глупак, слепец. Не си даваше сметка колко опасно е присъствието му, какъв капан се крие във всяка дума, във всяка интонация на самодоволния му глас. И Марсел, който ме оставяше да говоря, усмихвайки се с широката си людоедска усмивка, глупак, слепец, вместо да се хвърля надолу по стълбите и да се разкарам оттам.
— Можеха да те направят на парчета — каза Жак.
— Не се впрягай, пиленце — успокои го Марсел. — Виждаш, че няма нищо счупено. — Докосна слепоочието на Жан. — Ще го полеем ли?
— По-добре ми дай да хапна нещо — каза Жан.
Гледаше гладно запържените върху канапе от златист лук наденици — хрупкавата им кожичка се бе разпукала и отдолу цъфтеше шуплеста плът.
— Не си ли обядвал? — попита Марсел. — Да не би да не смееш да се прибереш?
— Уви! Прибрах се — каза Жан.
— И какво? Драма?
— Нещо такова. — Жан направи няколко крачки и спря пред празния триножник. — Знаеш ли какво ми хрумна преди малко? Да помоля стария Мартен да ме обучи за печатар, без да казвам на баща ми. И в деня, в който усвоя занаята, се махам от къщи.
Трябваше да се досетя. Очите на Жак заблестяха от недоверчиво възхищение; прекалено много заблестяха.
— Защо? — попита Марсел. — Какво ще спечелиш от това?
— Не искам да прекарам целия си живот във фалшива ситуация.
— Да не мислиш, че има справедливи ситуации — каза Марсел, отряза в тигана огромно парче наденица и го налапа. — Дай да хапнем.
— А сега — каза той, когато се нахраниха — изчезвай. Имам работа.
— Изчезвам — казах.
Погледнах Жак. Времето беше толкова хубаво, нямах желание да оставам сам.
— И ти ли имаш работа? Не искаш ли да се поразходим?
Той поруменя от учудване и удоволствие.
— Няма ли да ти досаждам?
— Няма, след като ти предлагам.
Отидохме да седнем в парка „Монсури“, близо до езерото. Един лебед се разхождаше във водата, наоколо бе пълно с деца.
— Голям късмет имаш — каза Жак. — Сякаш винаги знаеш какво трябва да направиш.
— Ако не те мъчеха толкова скрупули на интелектуалец…
— Но аз съм интелектуалец — каза Жак.
Свих рамене.
— Тогава примири се. Продължавай да учиш философия.
— Да действаш заради самото действие, би било чиста измама — каза той. — Но може би колебанията ми също са измама.
В погледа му се четеше неувереност. Беше толкова млад, толкова пламенен — би трябвало да му е лесно да живее, човек би си казал, че е нужно само да се остави на течението.
— Твърде стеснителен си — казах. — Докато се питаш дали каузата на пролетариата е твоя кауза, тя няма да бъде твоя. Достатъчно е да кажеш: това е моята кауза.
— Да — каза Жак. — Но не мога да го кажа без причина.
За миг Жак мълчаливо се загледа в големия бял лебед, после се усмихна.
— Ще ти покажа нещо.
— Давай.
Той се поколеба, после бръкна в джоба си.
— Стихотворение, последното ми стихотворение.
Не разбирах много от поезия. Но стихотворението ми хареса.
— Струва ми се, че е хубаво стихотворение — казах. — Във всеки случай ми харесва. Много ли други си написал?
— Няколко. Ще ти ги покажа, ако искаш.
Изглеждаше истински зарадван.
— Марсел какво казва?
— О! Нали знаеш, Марсел ми е брат — смутено каза Жак.