— Милото ми кученце! — каза Жан и я прегърна.
— Не искам да се разделяме! — извика Елен.
— Мисля, че трябва да се прибереш в Париж — каза Жан. — Там ще поискаш нов пътен лист, ще се върнеш и ще се настаниш на четири-пет километра от тук.
— Не искам! — повтори Елен. — Дотогава ти ще си заминал за фронта и вече няма да те видя.
— Не е сигурно, че ще тръгнем толкова бързо — каза Жан. — А и знаеш ли, в момента там горе е спокойно. Пак ще сляза тук…
— Не! Дума да не става! — каза Елен. — Ще се побъркам… — Погледна го разтревожено. Трябваше да говори. Секундите бяха преброени. — Всяка минута си казвам, че агонизираш някъде върху бодливата тел. Не можеш да си представиш…
Гласът й се разтрепери.
— Знам — каза Жан. — За теб е много по-мъчително, отколкото за мен.
Тя отвърна очи.
— Какво би казал, ако ти предложат да се върнеш? — попита тя.
— Как така?
— Би могъл да подадеш молба за прехвърляне в авиацията — каза Елен. — Госпожа Гранжуан е близка с един генерал, който е обещал веднага да те изпрати в един лагер до Шартр.
— Ти ли я помоли за това? — попита Жан.
Кръвта нахлу в бузите на Елен.
— Да — отвърна тя.
Жан седна и мълчаливо напълни две чаши с вино.
— Знаеш ли, в тази война за летците ще е много по-опасно, отколкото за пехотинците.
— Но изобщо не става дума за летене — обясни Елен. — Обикновените войници не летят. Ще те поставят в някой кабинет или на друго спокойно място, например да смазваш моторите. — Тя докосна ръката му. — Аз ще мога да се настаня близо до теб. Ще се виждаме всеки ден…
Жан се загледа в чашата си, без да отговори. Елен отдръпна ръката си.
— Какво? Кое те смущава? — попита тя.
— Не бих искал да ставам тиловак — каза Жан.
Сърцето на Елен спря да бие.
— Нали няма да откажеш? — попита тя и го изгледа ужасено.
Жан се поколеба.
— Виж, не мога да ти отговоря така изведнъж. Трябва да размисля.
— Да размислиш за какво? — каза Елен. — Предлагат ти човешко съществуване. Отново ще бъдем заедно! А ти се колебаеш от благоприличие?
— Знаеш, че не става дума само за благоприличие! — каза Жан.
Елен прехапа устни.
— И без теб ще спечелим войната — каза тя.
— Сигурно — съгласи се Жан. — Но за мен съвсем няма да е същото!
— Да — каза Елен яростно. — А че треперя от страх от сутрин до вечер, ти е все тая…
— Миличко — каза Жан, — опитай се да разбереш.
Елен поклати глава.
— Не, не разбирам — каза тя сподавено. — Голяма работа ще си свършил, като те убият.
— Но ако трябва само да си спасявам кожата, пак няма да съм свършил голяма работа — каза Жан тихо.
Елен прекара ръце през косата си.
— Твоите няколко изстрела едва ли ще променят нещо!
— Виж, Елен! Как си ме представяш скрит в някое спокойно ъгълче, докато другарите ми рискуват живота си?
— Не ме е грижа за другарите ти — отчаяно каза Елен. — Никому нищо не дължа. — Тя се разрида. — Ако те убият, и аз ще се убия, а не искам да умирам.
— Не можеш ли да опиташ поне веднъж да не мислиш за себе си? — каза Жан.
Тонът му бе твърд.
— А ти? Не мислиш ли за себе си? — каза тя разпалено. — Да не би да те е грижа за мен?
— Не става дума за нас двамата — каза Жан.
— Напротив — възрази Елен. Ръцете й се впиха в мушамата на масата. — Всеки се бори за себе си. Винаги.
— Елен! Не би трябвало да става въпрос за борба помежду ни.
— Аз бих направила всичко за теб — каза тя със злоба в гласа. — Бих крала, убивала, предавала…
— Но не си способна да приемеш риска за живота ми!
— Не — каза Елен. — Не. Това няма да получиш от мен. Добре виждаш, че става дума за борба между нас.
— Ако имаше и малко приятелство…
— Приятелство — каза Елен. — Аз те обичам.
— Не разбирам този начин на обичане — каза Жан.
Съдеше я; съдеше този горещ ураган, който изсушаваше кръвта във вените й.
— Няма друг — каза Елен. — Ти не ме обичаш. — Ослепителната очевидност на тази мисъл внезапно я прониза цялата. — Никога не съм значела нищо за теб.
— Обичам те — каза Жан, — но има и други неща освен любов…
Стоеше там пред нея, заинатен, непрозрачен, натъпкан с твърди като стомана идеи. Всяка гънка на челото му, всеки блясък в очите му крещеше, че няма нужда от никого.