— Хубаво — каза тя. — Ще уредя да се върнеш, без да ти искам мнението.
— Елен! Забранявам ти! — извика Жан.
— А! Забраняваш ми! И какво ме интересува това? Всеки за себе си. — Тя се изсмя. — Един прекрасен ден ще се озовеш в Париж.
— Моля те — каза Жан. — Остават ни само няколко минути. Да не се разделяме така.
— Толкова по-зле — каза Елен. — Какво значение има, при положение че след месец ще си отново в Клиши.
— Ако направиш това… — каза Жан.
— Ще скъсаш с мен? Но късай веднага, след като ти е толкова лесно!
— Разбери, така ще убиеш чувствата ми към теб. Не мога да те обичам, без да те уважавам.
— Добре де, няма да ме обичаш вече. Едва ли ще е по-различно от сега.
— Елен! — каза Жан.
Тя подскочи стреснато. Тежки стъпки разтърсиха пода на кухнята. Почука се.
— Влезте — каза тя.
Влязоха двамата лейтенанти. Жан се изправи и затегна колана си.
— Не се бойте — каза високият блед лейтенант.
Жан се усмихна.
— От какво да се боя?
— Лейтенант Маскьоре иска да ви види.
— Отивам — каза Жан, взе си кепето и нерешително погледна Елен.
Тя не помръдна.
— Довиждане — каза той.
— Довиждане — каза тя, без да му протегне ръка.
— Няма да има неприятности, не се безпокойте — каза дребният лейтенант. — Той е добър войник.
Елен стана.
— Предполагам, че трябва да си стегна куфара?
— Ако обичате. Колата ви чака. — Високият лейтенант се усмихна. — Да ви се представя, лейтенант Мюле.
— Лейтенант Бурла — каза другият.
Лейтенант Мюле хвърли на масата черните бележници.
— Ето го оръдието на престъплението.
Тя взе бележниците. Бяха ги чели, с мъжките си очи. Зави й се свят. Стаята изведнъж бе опустяла; пакетът с месото лежеше до полупълната бутилка. Все едно спомени от друг живот.
— Готова съм — каза тя.
Излязоха и тя се качи в колата. Лейтенант Мюле седна до нея.
— Значи, ме гоните? — каза тя.
— Съжаляваме, повярвайте — каза Мюле.
Усмихваше се с войнствена кротост. Насред тебеширеното му лице две сини дупки гледаха към бездънни бездни.
— Опитайте се да си изкарате нов пътен лист и да дойдете, без да ви забележат — каза Бурла.
— А ние ще се опитаме да не ви срещаме — додаде Мюле.
— Благодаря — каза тя.
— О, ние ги разбираме тия неща — каза Мюле. — Женени сме.
Елен малодушно се усмихна. Мръсните им мъжки мисли. А аз се усмихвам. В тяхна власт съм. Човек би трябвало да не държи на нищо. Бих искала да не държа на нищо.
— Не можете ли да ме оставите сега? — попита тя, слизайки от колата, и погледна Мюле умолително.
— Трябва да се уверим с очите си, че сте се качили на влака — каза Мюле и се усмихна чаровно.
Елен отвърна поглед. Свършено беше. Вече нямаше надежда. Да направи нови постъпки — щеше да й е нужно повече от месец; и едва ли щеше да успее втори път. Свършено беше. Нямаше търпение да се качи на влака и да остане сама, за да плаче и за да го мрази. За да го мрази.
— На добър час — каза Мюле.
Качи се, без да отговори, и влезе в първото купе. Те стояха на перона, дебнеха я. Постави куфара си на мрежата и седна в ъгъла, до коридора. Бе хубаво купе, с покрити със зелена кожа пейки. Горещо беше. Трима войници пиеха от двеста и петдесет грамови чаши някакъв бял алкохол; отпускари; смееха се.
— Искате ли малко елзаска гроздова? — попита единият. — Добра е.
— Искам — отвърна тя.
Войникът грижливо обърса ръба на чашата с края на носната си кърпа и наля ракия.
— Как ви се струва?
— Страхотно е — каза Елен и изпи питието на екс.
Някакво пращене се разнесе в главата й; всичко гореше, всичко пламтеше; за миг сърцето й се превърна в купчина пепел.
— Пие го неразредено — каза войникът с възхищение.
„Ще види той. Все едно ми е. Ще види“, каза си тя. Свали мантото си, сви го на топка, постави главата си отгоре му и се опъна на скамейката. Войниците се смееха, влакът вървеше и я люлееше, и за днес всичко бе свършило.
IX
Дойде тук. Изглеждаше съвсем безобиден в униформата си в цвят каки и с кепето на главата. Човек би казал, че изначалното проклятие е отменено, проклятието да съществува — съществуваше ли? В хамбарите в Пекини и Комон, във вагоните и камионите, по пътищата, на дъното на ледената дупка, в която стоеше на пост, имаше само един анонимен войник, войник без тревоги, нито угризения. Толкова беше просто. Не трябваше да избира какво да иска — искаше. Образуваше едно цяло със себе си. Никакъв въпрос не се поставяше. Целта се изправяше пред него със спокойна очевидност — победата над фашизма. Една милостива необходимост направляваше всяко негово действие.