— Нямаш представа какво преживях през този месец, нямаш представа. Беше… беше ужасяващо.
— Ще направим, както искаш — казах.
Ако не се сдържах, щяха да ми потекат сълзи. А не аз трябваше да плача.
— Предпочитам никога повече да не те виждам — каза тя и се опита да се усмихне. — Довиждане.
Струваше ми се невъзможно. Гледах я, без да разбирам, сякаш ми бяха показали, поставена в буркан, собствената ми ръка с белезите й и с особената форма на ноктите й.
— Довиждане — повтори тя и се отправи към вратата.
Някакъв разтърсващ порив ме тласкаше към нея — обичах я. Но вратата вече се бе затръшнала, тя слизаше по стълбите. Обичах я за искреността и за смелостта й, обичах я, защото си отиваше — но не можех да я повикам. Елен! Вкопчих се в подлакътника на фотьойла, сдържайки вика, който нямаше бъдеще. Сторено беше. Сълзите, страданието не съществуваха преди. Сега да. Сега съществуваха. Заради мен.
Сторил го бях. Защо точно това? Ти плачеше и това бе напълно ненужно, защото утре щях да те обичам. Може би умираш за нищо. За нищо са жълтите афиши и вратите, които се отварят и затварят, и пукотът на куршумите рано сутрин. За нищо. Доведе ме тук за нищо. Ще ни победят. Или ще победят без нас. Всички тези престъпления за нищо. Не бе помислил за това. Казваше: трябва да се направи нещо. И какво направи? Само смъртта е сигурна. И тази нощ.
„Няма да я видя повече. Свърши се“, мислеше той във влака, който го отнасяше далече от Париж. Миналото се затваряше бавно, като рана. Сега решението беше зад гърба му, съвсем подобно на нещата, които не бе избирал и които все пак съществуваха. Решил е. Не е по-малко престъпно, отколкото да е живял. Скъсването с Елен не тежеше на сърцето му повече от някоя от вечерите им в „Пор Салю“. Решил е да го убие; убил го е; убит е. Впрочем той вече не гледаше зад себе си. Гледаше бъдещето, там долу, в края на релсите. Една цел, един път. Отново ставаше войник. След този хубав отпуск! Ето че беше сам, като по поляните на детството си, когато ябълките хрупаха без угризение между зъбите и всичко беше позволено — можеше без всякакъв риск да се протяга, да се валя по земята, да взема, да чупи; жестовете му вече не заплашваха никого; нямаше никой срещу него; хората бяха само инструменти или препятствия, или декор и всички гласове бяха замълчали, шепнещите гласове, застрашителните гласове, гласовете на тревогата и угризението. Чуваше се само тътенът на оръдията, бученето на самолетите, свиренето на куршумите. Спокойно, както се отхапва парче ябълка, той хвърляше гранатите, изпразваше пушката си. Оръдията стреляха по танковете и по бронираните коли; неговата работа беше да стреля по мъжете. Но бетонът, стоманата, плътта, всичко беше материя. Той беше само зъбно колело в желязната и огнена машина, която препречваше пътя на друга машина. „Това съм аз“, каза си един ден с удивление, легнал в края на една гора, с автомат в ръце; и изпита желание да се разсмее; там, насред нивата, мъжете падаха под куршумите, а на сърцето му беше леко. „Аз ги убивам.“ Дори това е разрешено. Защото знаеше какво иска. Беше само войник и се смееше, защото вече не можеше да направи нищо лошо. Когато усети болката в левия си хълбок, разбра, че вече изобщо нищо не може да направи. Бе съвършено изгубен, съвършено спасен. Почувства как покоят го обзема като треска.
Изгубен в миризмата на хлороформ, в белотата на чаршафите и в тишината на голямата светла зала; нямаше нищо друго, освен анонимно страдание. Един-единствен миг, винаги един и същи — чистата болка. Рееше се сам с тялото си, не тежеше на земята; безтегловна болка. Би било достатъчно да го духнат, за да го угасят, и това нямаше да има значение за никого; не светеше, не топлеше — блуждаещ огън.
Постепенно светът се затвори около него и той отново се озова в света — раната оздравяваше. „Какво става?“ Вървеше бос по линолеума, гледаше през прозореца червената равнина, полетата със синята лаванда. Френската армия отстъпваше към Сена; разправяха, че германците са в Руан. Но той искаше да поспи още малко.
Какво пробуждане само! Беше се промъкнал в малкия кабинет и завъртял копчето на радиото. И един глас бе заговорил на френски с дрезгав акцент. „Вече сме в Орлеан. Един капитан с няколко войници е влязъл във Вердюн и Вердюн е в нашите ръце. Френската армия, разцепена на пет части, отстъпва панически; милиони бежанци задръстват пътищата; във Франция цари пълно разложение.“ Този арогантен, победоносен глас, който обявяваше тяхната победа. Нашето поражение. Моето поражение. Бе свел глава и дълго стоя неподвижен, с онзи непоносимо горчив вкус в устата, който е вкусът на самия живот. Защото не смеехме да искаме. Чуваше гласа на Пол. Виждаше очите на Блуменфелд. Колко нежни бяха пролетните вечери, как плющяха знамената, червени и трицветни, под слънцето на 14 юли! „Никаква политическа стачка.“ Това благоразумие, това безумно благоразумие! „Няма да тласна страната си към война.“ И ето я войната, изгубената война. Не смеехме да убиваме, не искахме да умираме и тази зелена гад ни изяжда живи. Жените и новородените измират в канавките; върху тази земя, която вече не е наша, се стовари огромна желязна мрежа, затягайки се около милионите мъже на Франция. Заради мен. Всеки е отговорен за всичко. Една нощ под пианото той дращеше килима и онова горчиво нещо бе заседнало в гърлото му; но тогава беше само дете, бе поплакал и заспал. Друга нощ като луд бе вървял по улиците с очи, втренчени в едно кървящо лице; но тогава беше млад, животът бе пред него и можеше да забрави престъплението си. Сега животът бе зад него, изгубеният му живот. Бе твърде късно, всичко бе свършило. Защото исках да остана чист, а тя бе настанена в мен, смесена с плътта ми, с дъха ми, тя, изначалната гнус. Победени сме; човеците са победени. На тяхно място ще се разпростре на земята нова животинска раса — сляпото биене на живота вече няма да се различава от гниещата смърт; животът се надува и спада в равен ритъм, мускули, кръв, сперма и гмеж от заситени червеи. Без свидетели. Вече няма да има човеци.