Платното бягаше, лъскаво и пусто, към границите на Париж. Изглеждаше несъразмерно широко. Само няколко велосипеда нарушаваха тишината. Редките минувачи до един имаха самотен вид. Бяха изживели самотата си в изгнанието, в нещастието и в страха; плахо се свиваха в кожата си, изгубени в бедствието като в пустиня. Той също беше сам. От сутринта бродеше из Париж с демобилизационното в джоба. Печатницата беше затворена, майка му беше далече от Париж. Не знаеше нищо за Елен. Сам. Но беше тук. Цял един човек. Вървеше под унилото слънце. Магазините спяха железния си сън; през решетките на червените месарници се виждаха голите мраморни плотове; пред затворената врата на една хлебарница крееше дълга черна опашка. „Ще дойде редът и на Франция.“ Виена. Прага. Париж. На прозорците на един шапкар бе залепена голяма жълта пеперуда. „Еврейска къща.“ Той вървеше. „Тук съм. Но какво мога да направя?“ Сам като всички останали. Само че те се придвижваха на дълги редици по пустите булеварди, обгърнати като от облак от силната миризма на ботушите си. Камиони ги превозваха на компактни маси горе до Монмартр, където с маршова стъпка обикаляха площад „Тертр“ и когато някое изсвирване разбъркаше редиците им, се събираха на сгъстени дузини, за да снимат „Сакре Кьор“. Шумът на стъпките им, тракането на токовете им, песните им, униформите им изплитаха помежду им огромна зеленикава мрежа, толкова гъста, толкова слепена, че бе невъзможно да различиш каквото и да било индивидуално лице. Купи вестник и ядосано го смачка. Господарите ни. И ние свеждаме глави, без да говорим, без да мърдаме. В Полша жените са стреляли през прозорците, отравяли са кладенците.
— Само с лоялно сътрудничество можем да избегнем нови беди — каза Готие. — Защо отказваш? Никога досега не сме имали шанса да придадем на „Синдикален живот“ такъв обхват. И никога няма да бъдеш принуден да пишеш не това, което мислиш.
— Искам да пиша всичко, което мисля, или нищо.
— Но ти можеш да пишеш всичко — каза Готие. — В края на краищата нали винаги сме искали по-справедлива организация на Европа?
Беше ми определил среща на терасата на едно голямо буржоазно кафене, където изглеждаше съвсем на мястото си. Вероятно на такива места ходеше сега. Всичко около нас бе гмеж от зелени униформи, в които жълтата кожа на калъфите за лорнети внасяше туристическа нотка. Между масите минаваше жена, която носеше на врата си кошница, пълна със снимки, с илюстровани списания и „сувенири от Париж“. Като във времето на американците. Те небрежно пускаха в кошницата красиви нови банкноти с непознати рисунки. Почти всички поръчваха шампанско. До кофичката с лед поставяха грижливо увити пакети: шоколад, парфюми, копринено бельо. Почти нежно обираха последните луксозни магазини на Париж.
Изгледах гневно Готие.
— Много ли другари мислят като теб?
— Някои мислят като мен. — Отбягваше погледа ми. — Никой от нас не е искал тази война.
— Но не сме искали и този мир — възразих.
— Но е мир — каза той.
Виена — мир. Прага — мир. Париж — ще кажем ли пак мир?