Гледах на съседната маса една млада германка, която подаваше пакет чай на седналия до нея младеж с хиляди препоръки; остави на масата и бурканче с конфитюр, масло, захар. Ние пиехме кафе от ечемик със захарин. Те стояха между нас като колонизатори сред тълпа аборигени — два свята, които се плъзгаха един върху друг, без да се проникват взаимно. Те живееха с мащабите на автомобила, на самолета; ние имахме само краката си, в краен случай велосипедите си. Разстоянията не означаваха едно и също за нас и за тях, нито цената на чаша вино.
— Наистина ли ще приемеш да им продаваш вестника? — попитах.
Готие сухо се усмихна.
— Защо да не работим под техен контрол? Контролът на Даладие не те смущаваше. — Той сви рамене. — Мислех те за по-трезвомислещ.
— Трезвомислещ съм. Ти също. Ти знаеш какво правиш. — Изправих се. — Ако след това можеш да се гледаш в огледалото, толкова по-добре за теб.
Треперех от гняв. Гняв срещу Готие; срещу мен самия. Прав ли беше Пол? Предатели ли бяхме? Неспокойно се опитах да отправя заклинание към миналото — не, не бяхме страхливци; не, не бяхме предатели. Докажи го. Докажи го. Трябва да го докажеш. Но дали в момента не предавах? Каква е разликата между Готие и мен? Той пълзи пред тях, по-откровен е от мен. Но и аз съм съучастник. Вървях в Париж и всяка от крачките ми скрепяваше това съучастничество — ям хляба, който ми дават, хляба, който отказват да дадат на Лена Блуменфелд, на Марсел, на изгладнялата Полша. Моята клетка е широка и аз покорно обикалям вътре. Не, каза той, не. Погледна треперещите си ръце. Няма смисъл; няма полза от гнева; въпросите не вършат работа; миналото е минало; аз трябва да реша дали е минало на роб, или минало на човек. Докажи го. Ще го докажа.
„Какво може да се направи?“ Знаеше, че всичко произлиза от човеците и че всеки е всички човеци. Свърза се с другарите, един по един. Не сме сами, ако се обединим, казваше им. Не сме победени, ако се борим. Докато сме тук, ще има хора. Говореше, а другарите му се свързваха с други другари и говореха. И само защото говореха, бяха обединени, бореха са, не бяха победени.
— Не е достатъчно да говорим — каза той.
Двамата господа го погледнаха неспокойно. Косите и на двамата сивееха. Очите на Льоклер бяха меки и сини насред дружелюбното му лице. Чертите на Пармантие бяха правилни и сухи; имаше вид на протестант.
— Знам — каза Пармантие. — Грози ни опасност. По липса на точни цели събранията ни неизбежно ще се изродят в кръжоци или салонни разговори.
— Затова охотно бихме приели да издаваме вестник с вас — каза Льоклер, — както и да пишем позиви и да ги разпространяваме.
— И това не е достатъчно — каза той.
Льоклер погали брадичката си с недоумяващ вид. Не се чуваше никакъв шум. Завеси, дебели килими, облицовани в кожа врати заглушаваха ехото на света. На масивното писалище имаше три кафета и пълни с алкохол чаши. Стените бяха покрити с библиотеки.
— Какво да правим? — каза Льоклер и живо добави, сякаш за да избегне отговора: — Бихме могли също да създадем информационно бюро.
— Всичко това е само подобие на действие — каза Бломар.
Настъпи тишина. Сега, в тази цивилизована и уплътнена отвсякъде стая витаеше заплаха. Тези мъже не бяха страхливци; те умееха да се осмеляват, да искат, но точно колкото да са в мир със себе си. И внезапно точно този мир се оказваше застрашен — биха предпочели какъвто и да било друг риск.
Пармантие събра смелост и попита:
— Какво имате предвид?
— Истински действия — отвърна Бломар.
— Действия — повтори Льоклер.
Не гледаше Бломар. Гледаше в себе си. Никога не бе пожелал да се запита чии ръце бяха преградили пътя му с тази успокояваща бариера. Собствените му ръце. Можеше да я разруши. От себе си се боеше.
— С пари ще е лесно да се снабдим с оръжие — каза Бломар. — Освен това някои другари могат да правят експлозиви. Готови сме да поемем всякакви рискове.
— О, пари не липсват — каза Льоклер.
— Не че по принцип не одобрявам насилието — намеси се Пармантие. — Но признавам, че не виждам ползата от убийството на няколко обикновени войници.
— Ако искаме да създадем сила, способна да обедини масите, способна да удържи до края на войната и да съгради бъдещето, трябва да действаме — каза Бломар. — Съществуваме само ако действаме.
— Може би бихме могли да извършваме саботажи — предложи Льоклер.
— Трябват ни ясно видими действия — каза Бломар. — Влакове с боеприпаси, които хвръкват във въздуха, реквизирани хотели, които избухват. Французите трябва да се чувстват като на война. Искате ли, или не искате да окажем съпротива? Няма да пробудите страната със знаци на победата, с лотарингски кръстове3 и въдици4.
4
На 11 ноември 1940 г. манифестантите пред Триумфалната арка размахват въдици като символ на Дьо Гол („gaulle“ означава „пръчка за въдица“). — Б.пр.