Свечеряваше се. Каруците бяха спрели покрай канавките; разпрегнали конете, хората палеха огньове, за да си стоплят супата, и се готвеха за нощуване. Елен си спомни за пионерите от филмите за Дивия запад. Чувстваше се прокудена, все едно бе попаднала в далечна земя. Все едно времето се бе превърнало в огромно неизследвано пространство.
— Ще спрем за малко в Лавал да телефонираме на мама, че идваме — каза господин Телие.
През деня спокойствието на малкия град бе нарушено от гъмжило от автомобили, паркирани по тротоарите и по разделителните ивици по магистралата. Най-богатите от бежанците се бяха отпуснали на столовете пред масите на кафенетата, които задръстваха площадите, останалите лежаха направо на земята.
— Остани в колата — каза Дениз. — Аз ще ида до пощата с Елен.
Хвана Елен за ръката и щом останаха сами, лицето й смени изражението си.
— Ще бъдем отрязани отвсякъде — каза тя. — Няма да имам никакви вести от Марсел. Как ще живея, без да знам какво става?
Елен не отговори. Нищо не можеше да отговори. Без да знае. А нямаше нищо за знаене. Само това уморено тяло, само сърцето, което бие, което не бие вече за никого, анонимното сърце. Историята върви напред, а аз вече нямам история. Нито живот. Нито любов.
— Бломар има късмет, че са го ранили — каза Дениз. — Сигурно ще го евакуират на юг.
— Несъмнено — каза Елен.
Бе научила за раняването от госпожа Бломар.
Приближиха се до гишето; сред миризмата на прах и пот се блъскаше изтощена тълпа. Жена в черно, дребничка и бедно облечена, обърна към телефонистката умоляващото си лице: „Ако обичате, госпожо, бихте ли телефонирали вместо мен?“. Телефонистката сви рамене. „Ако обичате, госпожо?“, повтори жената.
Елен я докосна по рамото.
— Къде искате да се обадите?
— На село, за да предупредят съпруга ми.
— Кое село?
— Ружие — каза жената.
— Почакайте, сега ще ви го намеря — каза Елен и разлисти указателя. — Ружие в Мен и Лоар. На кого ще се обадим?
— Не знам — каза жената.
В Ружие имаше десет абонати.
— На Бусад?
— А не! Той вече не е в селото.
— На Филон?
— Как не! По това време е на нивата!
— На Мерсие?
— О, не! — каза жената уплашено.
Беше безнадеждно изгубена в този прекалено обширен свят. „Ние всички сме изгубени. Ще се намеря ли някога? — помисли Елен. — Какъв е смисълът? Има ли смисъл от тези вкопчващи се нокти и от това сърце, което би искало вече да не иска и което все още иска, и което иска да иска пряко волята си? Нищо да не иска. Нищо да не знае. Да е просто тук и да се вслушва в спокойното бълбукане на живота, който бяга, без да отива никъде.“ Тръгнаха към колата. Господин Телие се бе облегнал на капака и си свиваше цигара.
— Руснаците не се готвят за мобилизация — каза той. — А италианците току-що ни обявиха война.
Камиони, пълни с жени, деца, легла, съдини, всеки ден преминаваха през селото. Идваха от Алансон, от Легл. Една вечер шофьорът каза: „Вече са в Ман“. Обитателите на къщата се спогледаха. Родителите на Дениз, баба й, една леля и две снахи. Колата на господин Телие бе твърде малка, за да отведе цялото семейство. И никой не желаеше да прилича на онези измършавели бегълци, които вечер идваха и се молеха да ги приютят през нощта.
— Трябва да дадем пример на населението — каза господин Телие. — Оставаме тук.
На другия ден още призори селяните побягнаха с камионетки, каруци, велосипеди. Тези, които нямаше къде да отидат, затваряха магазините си и тичаха да се крият някъде из полето. В далечината тътнеше оръдие, от време на време долиташе глухият шум на взрив — експлодираха резервоарите с бензин в Анже.
— Ще опънем палатката в края на голямата ливада — каза господин Телие.
— Има ли смисъл? — каза Дениз. С Елен бяха в градината и гледаха камионите от Лавал, преминаващи по огрения от слънцето път. — Трийсет километра. Едва няколко часа. В момента подписват примирието. Ще настъпи известно спокойствие. Вече няма да се бият.
— Все пак е по-разумно да не се показваме — каза холандецът, който обитаваше заедно с жена си и тъща си павилиона в градината.