Подозирах, че Марсел смята брат си за млад гений. Кой впрочем беше този, когото започвах спокойно да убивам до езерото, в което плуваше лебед под безстрастния поглед на майките, довели тук децата си? Какъв не е бил преди това?
От този ден нататък прекарвах всеки ден в печатницата. „Искам да усвоя техниката“, обяснявах на баща ми. На свой ред се къпех в миризмата на труда, в мъртвата светлина на лампите със зелени абажури. „Не се проветрява достатъчно — казвах на стария Мартен. — Добре е да се монтират още вентилатори. Би трябвало да поговорите с баща ми.“ Той подръпваше мустака си и казваше: „Винаги е било така“. Бяха шепа стари работници, които приличаха повече на домашна прислуга, отколкото на истински пролетарии; ненавиждах почтителните им гласове и упоритото им примирение. Винаги е било така, ами именно! Трябваше да се преодолее инерцията в съществуването на всички тези неща, които никой не бе избирал. Самият аз, седнал пред клавиатурата на линотипа, отново се избирах. „Ще го направя.“ Докосвах работната си престилка от сив док — ще затворя вратата след себе си, ще вървя по улицата с високо вдигната глава, с празни ръце. Няма да съм Бломар-младши, а само човек, истински, неопетнен човек, зависещ само от себе си. Вдигнах глава и срещнах погледа на един млад работник, който бързо отклони очи. Под прашната ми престилка отгатваше костюма от светъл туид. Ако бях се опитал да го заговоря, щеше да ме вземе за провокатор. Все още бях синът на шефа.
— Кога ще се решиш? — казваше Жак.
— Когато истински усвоя занаята.
Така изминаха две години. Бях станал добър печатар. Познавах всички тайни на набора и на печата. Но още не си тръгвах.
— Когато си намеря работа.
Но не търсех работа. Заради нея. Тя беше там, скована, мълчалива, никога не задаваше въпроси, но бе готова да стисне устни при първия шок, както по време на онзи обяд след събранието в „Бюлие“, както в деня, когато откри тайните срещи на Сюзон. Бяхме свободни, свободни да омърсим душите си, да провалим живота си; тя ползваше свободата си само за да страда. Беше по-лошо, отколкото ако изискваше нещо от нас. Бих могъл да мразя изискванията й и упреците й. Но тя беше там, нищо повече; сърдех й се, че е там, просто защото беше там. Налагаше ми се да ненавиждам самото й присъствие. Можех ли да я обичам и да мразя присъствието й? Не разбирах и се борех срещу истината. Истината за моята любов и за твоята смърт. Вината не бе нейна; вината не бе моя. Вината беше там, между нас, и можехме само да бягаме един от друг. Да бягам от нея и да бягам от мъката, която й причинявах, да бягам от себе си, за да не разчитам в себе си тайната, която й тежеше.
— Трябва само да поговориш с нея. Накрая все ще разбере.
Приближи се до нея една вечер. Тя седеше в малкия салон, до лампата; четеше. Преди година бе отрязала красивите си черни коси и сега те се виеха къси и остри около главата й. Дори косите й бяха човешко богатство; не животинска козина, нито растителност — женски коси, поддържани, четкани, излъскани от интелигентни ръце. Дълго ги гледа, преди да седне срещу нея. И веднага да заговори. „Знаеш ли, мамо, няма да поема печатницата.“ Тя се заслуша за миг, после на свой ред заговори с изправен бюст, облегнала двете си ръце на подлакътниците на креслото. „Но това е безумие!“ Възмущението придаваше на гласа й светски акцент.
Той се замоли.
— Виж, опитай се да ме разбереш. Не одобрявам този режим. Как искаш да приема да се облагодетелствам от него?
— Но ти вече си се облагодетелствал. Отказваш се от задълженията си. Образованието си, здравето си дължиш на баща си. А сега, когато той има нужда от теб, ще го зарежеш.
— Не съм искал това, от което съм се възползвал досега. Било е против волята ми. Не се смятам за длъжен.
Тя стана, отиде до пианото и подреди цветята във вазата, после се обърна.
— Какво чакаш тогава? Кажи на баща ти.
— Първо исках да говоря с теб.
— Не е честно. Остави го да ти плати обучението, а сега спокойно му ядеш хляба, докато си намериш работа. Прекалено лесно е.
Изгледа я ядосано. Колебанията му, малодушието, в което го упрекваше, всичко това беше заради самата нея. Тя също го гледаше, със стиснати устни и зачервени скули. За миг всеки видя в лицето на другия собствената си слабост.
— Добре, веднага ще говоря с него.
— Друго не ти и остава.
Гласът й беше рязък, грапав. Той чуваше друг глас вътре в нея, който го умоляваше: да не говори, не още; да ми го оставят още малко. Но на този ням шепот нито тя, нито той трябваше да обръщат внимание. Излезе от салона, като пътьом срита един копринен пуф. А тя, с какво разпалено чувство за злостна справедливост заемаше страната на човека, когото не обичаше! Винаги готова първа да се жертва и да жертва заедно със себе си онова, което й беше най на сърце. Падаше й се. Впрочем права е, не ми остава друго. Слезе на долния етаж и почука на вратата на кабинета.