От седмица се говореше за пристигането на вагон-цистерна. Вече никой не вярваше в това.
Холандецът остави бидона си.
— Бих хапнал нещо.
— Аз също. Гладна съм — каза младата жена с детски глас.
„Няма да ядат толкова рано“, помисли Елен. Магазините в Ман бяха по-опустошени от нива след дъжд от скакалци. Нито едно парче хляб, никакъв плод; никакво място в ресторантите, гъмжащи от войници в зелено и сиво. Елен вече не беше гладна, вече нямаше нужда от нищо. Можеше да седи неопределено дълго на тези камъни, в тясната ивица сянка, подяждана от слънцето. По улицата местните хора сновяха с празни бидони и лейки в ръце от площада на Префектурата до големия площад, където се издигаше Комендатурата; от време на време оставяха съда на земята, сядаха за момент, после пак тръгваха; малко по-късно ги виждаха да минават в обратната посока, препратени от Комендатурата към Префектурата, с празните бидони и лейки в ръце. Неуморимо. Като Сизиф, като Данаидите. В поразяващата горещина на ада животът се въртеше в кръг все по-бързо, подобен на побъркана въртележка. Около хилядите паркирани на разделителната ивица автомобили жени и деца с унили очи бяха насядали в сянката на колите върху денкове, върху дюшеци, направо на земята. Други, сиви и лъскави, бронирани, автомобили преминаваха по главната улица; мотоциклети ръмжаха около площада. В кафенетата, на маси, изнесени до средата на платното, седяха млади войници в стегнати нови униформи; колони войници с твърда стъпка си проправяха път през тълпата, сломена от слънце и глад. От високоговорителя се разнасяше военна музика. И този огнен глас, тази безжизнена светлина, този непрозрачен въздух съществуваха от началото на времето и завинаги. Елен бе станала вечна; кръвта във вените й бе изсъхнала; Елен беше там без спомени, без желания, завинаги.
— Седнете — каза тъщата. — Не стойте така!
Холандецът се усмихна. Беше розов и рус, зъбите му се подаваха над долната устна в замръзнала усмивка, подобна на усмивката на дете или на мъртвец.
— Внимавай със слънцето — каза младата жена. Бялата й шапка се бе позамърсила от вчерашния ден насам, роклята й бе смачкана. Тя подаде на мъжа си голяма хартиена фуния. — Сложи това на главата си.
Той покорно се подчини и все така усмихвайки се, седна на стъпалото на колата.
— Ама наистина е горещо — обяви той.
Тъщата го изгледа ядно.
— И като си помисля, че онзи ден в Анже можехте да вземете двайсет и пет литра.
— Опашката беше толкова дълга — каза той извинително. — Мислех, че германците ще ни снабдят с бензин по пътя.
Когато бе приела да се качи в колата, Елен също мислеше, че резервоарът е пълен. Все едно. Не съжаляваше, че е тръгнала; чувстваше се нежелана в онази свръхнаселена къща, въпреки любезността на Дениз.
— Още има хора пред Префектурата — отбеляза тя.
— Би трябвало някой да отиде да види — каза тъщата.
— Ще е като сутринта — възрази холандецът.
— Да отидем да видим. Не можем да прекараме още една нощ в колата — каза жена му и се изправи на тънките си токчета „Луи Петнайсети“.
Елен тръгна след тях. Почти триста души се бяха струпали пред желязната ограда, притискайки до хълбоците си празни съдове. Няколко жени бяха наизвадили тенджери и сега ги поставяха в нозете на статуята, издигната в прослава на член на Конвента и увенчана с голяма шапка с пера. Други спяха, налягали върху дюшеците си.
— Прекалено много хора има — каза холандецът.
— Запази малко търпение, скъпи — каза жена му и притисна към носа си дантелена кърпичка. — Не мирише много хубаво.
Елен се обърна към една от жените.
— Какво точно чакаме?
— Номера за бонове за бензин.
— И с боновете ще получим ли бензин?
— Когато пристигне.
Вратите се отвориха и чакащите се втурнаха навътре. Понесена от тълпата, Елен се озова в голям коридор. Един мъж раздаваше на хората малки четвъртити картончета, които те ревниво отнасяха. Елен взе своето и изтича към холандеца, който бе останал назад.
— Получих номер!
— Имало един гараж в края на града, където раздавали по пет литра бензин — обяви тъщата.
— Да — каза холандецът, глупаво загледан в картончето в ръката си.
— Ами идете да видите — каза тъщата, като го побутна по рамото.
— Аз ще се поразходя — каза Елен. Отправи се към гарата. Ако не получеха петте литра бензин, трябваше да намери начин да излезе от този горещ и опустошен град. Толкова по-зле за холандците. Може би щеше да успее да се качи на някой влак. Някъде там, в края на релсите, имаше чисто легло, сладък хляб, топъл чай. Влезе в чакалнята.