— В колко часа има влак за Париж? — попита.
— Не приемаме пътници за Париж — отвърна служителят. — Само до Шартр.
Елен се поколеба. Една инертна тълпа, налягала по земята сред денковете, чакаше кой знае какво. Всичко бе по-добро от това глупашко примирение.
— Дайте ми един билет до Шартр.
— Имате ли документ, по който да си личи, че живеете в Шартр?
Елен си тръгна.
— Защо ни казват да се прибираме вкъщи, след като не ни дават да мръднем от тук? — каза една жена, която държеше дете на коленете си.
— Изглежда, че в Париж умират от глад — съобщи един мъж.
— А тук? — попита жената. — Предпочитат да пукнем на място?
Елен я погледна. Внезапно й се стори, че усеща тежестта на детето на коленете си и зова на тези пълни с укор очи. С учудване чу в себе си един глас от миналото: „Другите съществуват. Трябва да си сляп, за да не ги видиш“. Спря пред жената.
— От Париж ли сте? — попита.
— От Сен Дьони — отвърна жената.
— Аз съм с хора, които имат кола — каза Елен. — Те може би ще намерят бензин, за да тръгнат. Искате ли да ви качат?
— Да ме качат? — попита жената, явно не разбрала добре.
— Елате с мен — каза Елен. — Нищо не ви обещавам. Но има един шанс.
Жената тръгна след нея. Плевня, в която да спят. Чистият селски въздух. Мляко. Яйца. Утре — Париж. „Защо аз, а не тя?“, запита се Елен. Свят й се виеше от слънце и глад, но нямаше желание за храна, нито за сянка. Странно. Някога имаше толкова желания.
Двете жени седяха на стъпалото на колата, и двете рижи и облечени в светли дрехи.
— Морис не се върна — каза майката. — Горкото момче.
— Проклетите германци — каза момичето. — Те са виновни за всичко.
Елен се върна при жената.
— Ще трябва да почакате малко — каза тя и се облегна на стената.
Дори не е чакане; няма нищо за чакане. Нямам вече живот. Само малка застояла локва, в която се отразява капризната физиономия на света.
— Дадоха ми десет литра — каза холандецът.
Двете жени скочиха на крака.
— А! — каза младата. — Ще можем да се измъкнем от тук!
— Изглежда, че малко по-нататък е по-лесно да заредим — каза холандецът и вдигна капака.
Елен се приближи до него.
— Извинявайте, имате ли нещо против да отстъпя мястото си на онази млада жена с детето? Аз ще се оправя. Само ако може да вземете куфара ми.
— Младата жена? — повтори холандецът разсеяно.
Жената изглеждаше окаяна, косата й бе разрошена и сплъстена; той я изгледа неразбиращо.
— Да. Детето й ще умре, ако не ги вземете — каза Елен със заплашителен тон.
— Ами вие? — попита тъщата. — Няма да се съберем петимата.
— Знам — каза Елен. — Казах ви, че аз ще се оправя.
— Тогава да се качва — каза холандецът.
Жената се поколеба.
— Качвайте се — подкани я Елен.
Жената седна до тъщата, която я изгледа с ненавист.
— Вие няма ли да дойдете? — попита жената.
— Не — отвърна Елен и се усмихна на холандеца. — Благодаря.
После се отправи към големия площад. Чу зад гърба си захлопване на врата; колата потегли. Далече от пустите улици, към хладната сянка с мирис на окосено сено. Елен остана сама в сияйния облак прах. „Дали тук, или другаде“, помисли тя с безразличие.
На площада група германски войници се суетяха около един камион; бежанците ги гледаха с изражения на страх и надежда. Победителите. Господарите. Бяха млади и често красиви; безупречно чистите им униформи подчертаваха мускулестите им вратове. Войниците се навеждаха снизходително над стадото бездомници. Един от тях подаде ръка на една жена, която се качи в камиона.
— Къде отиват? — попита Елен.
— В Париж — отвърна една стара жена. — Качват ни, когато имат място.
За няколко мига камионът се напълни с жени и деца.
— Дали ще има други?
— Никой не знае. Чакаме.
Елен седна на земята между старата жена и едно мургаво момиче с разрошени коси.
— Е, и аз ще чакам — каза тя, опря глава в коленете си и затвори очи.
Когато се събуди, мургавото момиче до нея гризеше комат хляб. Жегата бе намаляла.