— Ама хубаво си поспахте! — каза момичето.
— Спеше ми се — каза Елен.
— Нищо ли нямате за ядене?
— Не, нищо не намерих.
— Ето — каза момичето тайнствено и й подаде парче хляб.
— О, благодаря — каза Елен и лакомо захапа хляба.
Беше твърд и прекалено солен. Трудно се ядеше.
— Внимание! — възкликна момичето. — Елате, бабо — каза тя на старата жена и я хвана за ръка. Направи знак на Елен. — Елате и вие.
Втурнаха се към камиона.
— Nur zwei — каза германецът и вдигна два пръста, след което помогна на старата жена да се качи в камиона.
Момичето също се качи и задърпа Елен за ръката.
— Това е сестра ми — каза тя на войника. — Качвайте се, качвайте се де.
Елен се вкопчи в камиона. Войникът се разсмя и й подаде ръка.
Елен седна най-отзад, върху някакъв празен бидон. Покритият с дебело платнище камион бе претъпкан. Още на първите раздрусвания Елен се почувства задушена от миризмата на бензин и от горещината; повдигаше й се. Огледа се. Не можеше да помръдне. Потръпна. По челото й изби пот. Една жена в края на камиона равнодушно повръщаше. „Толкова по-зле“, помисли Елен. Отдръпна краката си колкото можа по-назад, наведе се и повърна между бидоните. Изтри устата и лицето си. Почувства облекчение. В краката й имаше някаква белезникава каша, но никой не обръщаше внимание. „Сякаш вече не можем дори да се срамуваме от телата си — помисли тя. — Сякаш вече тялото ми не е мое.“
Натъпканият с бензин камион безпрепятствено се придвижваше по плоските пътища, нарядко надупчени от някой снаряд. Покрай насипите се виждаха обърнати автомобили, изгорели автомобили, както и гробове с кръстове. Процесията не свършваше: каруци със сено, велосипеди, пешеходци. Минаха през един град — бомбите бяха пробили покривите, два цели квартала бяха изгорели, пред обгорелите части от стени се трупаха изкривени железа. Изселване, мизерия, смърт. А в красивите сиви коли млади и силни мъже преминаваха с песен.
— Хайл — извика един от тях и весело помаха с ръка.
И той, и другарите му бяха облечени в сиво и всички носеха червена роза до сърцето си.
Камионът спря пред вратата на Париж. Елен скочи на земята; едва се държеше на краката си. Мерна в едно огледало напрашеното си лице. Авеню „Гранд Арме“ беше пусто. Всички магазини бяха затворени. За миг остана неподвижна сред тишината, после пое към площад „Етоал“. Всичко си беше на мястото: къщите, магазините, дърветата. Но хората бяха унищожени — нямаше кой да отвори осъдените магазини, нямаше кой да се разхожда по улиците, нямаше кой да изгради ново бъдеще, да си припомни миналото. Само тя бе оцеляла като по чудо, непокътната, абсурдна в този свят без живот. Само че вече нямаше нито тяло, нито душа. Единствено този глас, който казваше: „Вече не съм аз“.
Дениз бе поставила бележника на коленете си и пишеше със ситния си широк почерк.
— Свърших — каза тя. — Тръгваме, когато кажете.
Елен се надигна и се опря на лакът. Пътят все още бе бял от горещина. Пет часът. Три часът френско време. Въздухът беше тежък, Сена бавно течеше под неподвижното небе.
— Да не повярваш, че е неделя — каза Елен.
Изправи легналия в края на насипа велосипед. Няма вече коли, няма тандеми, няма влюбени, няма смях — селото бе пусто. Нарядко се виждаха мъже с почернели гърди да седят на сянка — разпознаваха се по обръснатия тил. Само те живееха в неделя във Франция; изгнаническа неделя. Насред водата, в унилото проблясване на слънцето самотен мъж седеше в една лодка и свиреше на акордеон. Краката на Елен спряха да се движат. Пространството и времето около нея сякаш се взривиха. Стори й се, че внезапно е запратена в някакво тайнствено измерение, в сърцето на епоха, на свят, с който нямаше никаква връзка; изгубена под едно необичайно слънце, тя присъстваше на история, от която присъствието й бе изключено. „Все едно, че не съм тук; все едно, че съм тук само за да кажа, че не съм тук.“ Сведе се над кормилото. Всички вили бяха затворени; табелите на гостилниците започваха да се лющят. Понякога зад някоя отворена порта се виждаше паркирана на чакъла сива кола, а в градината отекваха дрезгави гласове.
— Елен!
Елен завъртя по-бързо педалите. На моменти изпитваше някакво опиянение от изключителното приключение, което изживяваше, но в други моменти се страхуваше — бе изгубила ключа за обратния път. „Никога няма да има нищо друго!“