— Вашият германец дали ще може да направи нещо за Марсел? — попита Дениз.
— Ще говоря с него на вечеря — каза Елен. — Той има сума ти връзки. Във всеки случай, когато стигна Берлин, ще гледам да си намеря полезни познати.
— Би трябвало да се намеси веднага — отбеляза Дениз. — Три четвърти от лагерите са евакуирани в Германия. — Тя погледна Елен. — Наистина ли ще заминете?
— Защо не? — каза Елен и се стегна.
Знаеше какво мисли Дениз, знаеше какво щеше да си помисли Жан. Загледа се предизвикателно в хоризонта.
— Безразлично ли ви е, че ще работите за тях?
— Какво би се променило, ако не работя за тях? — попита Елен.
— Не е там въпросът — каза Дениз с нотка на упрек в гласа. — Аз не бих могла, от уважение към самата мен.
— Самата мен — каза Елен и погледна ръката си на кормилото.
Аз. Елен… Хората бяха изгубили по пътищата колите си, гардеробите си, кучетата си, децата си, тя бе изгубила себе си.
— В общи линии, решили сте да се възползвате от ситуацията, така ли? — попита Дениз.
— О, не съм приела фашистката вяра — каза Елен. — Но какво пък, в момента това е на дневен ред. После ще дойде нещо друго, след него пак нещо друго. — Тя сви рамене. — Така че какво значение има?
— Но за нас значение има моментът, в който живеем — каза Дениз.
— Има значение, ако му придаваме значение — възрази Елен.
Спомняше си как Жан казваше: „Ние решаваме“. Именно. Защо трябва да решавам, че личната ми съдба е от значение, или съдбата на Франция, или тази на века, в който съм захвърлена по случайност? Караше колелото си по дългото павирано авеню, под безстрастното и единствено слънце, мимолетно като метеор, прорязал безразличното небе.
Преминаха през вратата на Париж.
— Ще мина да занеса писмото си в Червения кръст — каза Дениз.
— Идвам с вас — каза Елен.
Заоблачило се беше. Обливаше ги влажна топлина. Десетина млади жени унило тъпчеха на място пред вратата на пощата. Сиви коли бяха наредени покрай тротоарите. В края на авенюто Операта с купола си в буреносно зелено приличаше на паметник, на фетиш, свидетел на отминала епоха.
Чиновничката погледна плика и го върна на Дениз.
— Не приемаме вече писма за Бакара — каза тя. — Лагерът е изпратен в Германия.
— И Бакара! — възкликна Дениз.
— Да, госпожо, и Бакара — каза чиновничката нетърпеливо.
Елен хвана Дениз за ръката и я поведе към изхода. Дениз бе станала бледа като стената. Изглеждаше, че всеки момент ще припадне.
— Те често са погрешно информирани — каза Елен.
— В Германия! — повтори Дениз.
В сивата горещина на неделния следобед Елен със свито гърло разпозна на лицето на Дениз ненавистната сянка на нещастието.
— Човек и от Германия се връща. Ще намерим начин — каза тя и дълбоко пое дъх.
Слава богу, това не беше нейното нещастие; тя бе приключила с нещастието — нямаше вече любов, нямаше живот, нямаше и нещастие.
— Само си представете как ги откарват — каза Дениз с разтреперан глас.
— Сигурна съм, че Марсел някак ще се приспособи — увери я Елен.
— Марсел може би — каза Дениз и се отдръпна. — Извинете ме. Имам нужда да остана сама.
— Разбирам ви. — Елен стисна ръката й. — Утре сутрин ще ви се обадя по телефона да ви кажа какво е отговорил Бергман.
— Благодаря. Обадете ми се — каза Дениз.
Елен й се усмихна и яхна велосипеда си. Да страдаш за другия — каква измама! На тях не им пука, интересува ги само собствената им личност. Свършено е, окончателно. Пресече булевард „Сен Жермен“. Бронирани камиони преминаваха с грохот, следвани от танкове, от които се подаваха облечени в съвършено черни униформи войници, с широки кепета, които се вееха на вятъра. Усмихваха се. Поздравяваха победата си с цялата си очарована младост. Победа. Поражение. Той загуби своята война. Елен стисна по-силно кормилото. Няма победа, нито поражение; няма твоя история, няма моя история — има само един момент от Историята.
Елен спря пред сладкарницата, прибра велосипеда и се качи в стаята си. Облече хубавата рокля от имприме, чийто десен сама бе скицирала. В гардероба съвсем ново светло манто се люлееше на закачалката си до елегантен спортен костюм. Германският клиент плащаше добре.
— Добър вечер, мамо, добър вечер, татко.
— Добър вечер — отвърна господин Бертран студено.