Господин Бертран не вдигна очи от вестника си. Родителите на Елен бяха съблазнени от бляскавата кариера, която очакваше дъщеря им, но я укоряваха, че се излага, като сътрудничи на завоевателя. Елен отвори вратата на магазина и дългите метални пандантиви весело зазвъняха. Както някога, когато отиваше на среща с Пол или Жан; идеше й да ги изтръгне.
Отново излезе навън. Колелото бързо преминаваше по булевард „Сен Мишел“. Беше мръсно, ръждясало, под черния лак прозираха пластовете синя и зелена боя; но все още вършеше работа. „Ще си го взема там с мен“, помисли Елен. Натисна спирачките. В края на булеварда група хора се бяха струпали пред дървена ограда. Слезе от колелото. На оградата бе залепен жълт афиш. „Робер Жардийе, инженер от Лориан, осъден на смърт за саботаж; разстрелян тази сутрин.“ Хората стояха, без да мърдат и без да говорят пред листа хартия. Разстрелян. Омагьосващи бяха тези черни букви върху жълтия фон. Разстрелян. Елен бързо се отдалечи. „Е, явно трябва да се мине оттам — помисли тя. Яростно завъртя педалите. — Всичко това е без значение. Нищо няма значение. Нищо!“
Бутна вратата на ресторанта; между бакърените тави и връзките лук висяха колбаси и шунки, окачени на дебелите греди на тавана; от двете страни на коридора се редяха ниши с подготвени за клиентите маси. Хер Бергман се изправи, леко изтрака с токове и се наведе да целуне ръка на Елен.
— Точна като мъж — усмихна се той.
Носеше елегантен тъмен костюм с твърда яка; под кестенявите му коси лицето му имаше дружелюбно и малко тържествено изражение. Направи знак и метрдотелът, накипрен в селска престилка, на свой ред направи знак на един от сервитьорите.
— Специалното ни предястие — каза той, когато сервитьорът постави на масата поднос с пастети, пушена шунка, кренвирши и пръжки.
— Мисля, че тук храната е добра — каза хер Бергман.
— Така изглежда — съгласи се Елен и напълни чинията си.
На съседната маса една дебела червендалеста жена със сатенена блуза поглъщаше огромен шатобриан. Клиентелата се състоеше главно от немски офицери, които вечеряха сами или в компанията на елегантни млади жени. Някои от сепаретата бяха изолирани с дебели червени завеси.
— Доста си поговорих с госпожа Гранжуан — каза хер Бергман. — Накрая се разбрахме. Впрочем вие не сте свързана с никакъв договор.
— Не съм. Но целият ми стаж е протекъл при нея. Не е особено елегантно да я напусна сега.
— Трябвало е да ви направи съдружник — каза хер Бергман. — Да ви третира като обикновена служителка, това е експлоатация.
— Преди време ми предложи да оглавя един филиал в Америка — каза Елен. — Тогава отказах.
— Защо отказахте?
— По онова време исках да съм в Париж — каза Елен.
— Няма да съжалявате — увери я хер Бергман. — Няма бъдеще за вас във Франция. Лион скоро ще престане да съществува. Ние сме господарите на коприната.
Говореше с нескрито самодоволство, с което внезапно заприлича на офицерите от съседните маси.
— Чакайте малко — каза Елен и се позасмя. — Още не всичко е свършило.
— Не. Всичко сега започва — каза хер Бергман и наля на Елен малко сладко бордо. — Франция и Германия са създадени да се разбират. Вижте нас двамата. Ще видите колко плодотворно ще е сътрудничеството ни. Аз произвеждам тъканите, а вие ми носите това, което не се намира у нас — френския вкус — довърши той галантно.
— Да — каза Елен.
— Документите ви са готови — подзе хер Бергман. — Запазил съм места за двама ни в понеделник.
— В понеделник — повтори Елен.
— Бих искал да остана още. — Той се поколеба. — Макар че е тъжно да виждаш Париж такъв, какъвто е в момента. Това вече не е столица, а гарнизон.
— Често ли сте идвали в Париж?
— Една година живях близо до парка „Монсо“ — каза хер Бергман. — Сутрин се разхождах в градината, наблюдавах малките деца, които си играеха.
— Аз предпочитам Люксембургската градина — каза Елен.
— Люксембургската градина също харесвам — каза той. — Латинския квартал. Кейовете край Сена. Поръчвах си лучена супа в Халите в пет сутринта заедно с френските ми приятели. — Той въздъхна. — Онзи ресторант беше толкова интересен, пълен с типично френски физиономии. Сега на Мормартр, на „Монпарнас“ се чува само немски език. — Той отново напълни чашата на Елен, този път със сухо шампанско. — Ще трябва да се върна някой ден.