— Миналото никога няма да възкръсне — каза Елен.
— Няма. Но ще има нещо друго. Не ви ли е любопитно да видите нова Европа?
— Да, любопитно ми е — каза Елен. — Обичам новото.
Усмихна му се. Миналото няма да възкръсне, наистина бе свършено; беше свободна. Няма вече да има вечери в „Пор Салю“, няма да има смях в снега, няма да има сълзи в хладния здрач, ухаещ на теменужки. Едно-единствено бъдеще за всички: германци, французи, мъже, жени; всички бяха еднакви. Никой никога нямаше да има единствено по рода си лице, безподобен поглед. Този човек беше мъж с ръце, сърце, глава, точно като Жан.
— Ще ми направите ли една услуга? — попита Елен.
— С удоволствие.
— Има ли начин да върнете във Франция един пленник, току-що откаран в Германия? Става дума за съпруга на най-добрата ми приятелка.
— Имам приятели в посолството — каза хер Бергман. — Дайте ми името и адреса и ще видя какво мога да направя. — Той се поколеба. — Макар да ми се струва, че едва ли има смисъл.
Сърцето на Елен се сви. Колко време щеше да остане там Марсел? Четири години? Пет години?
— Мъчителна е тази история с пленниците — каза хер Бергман. — По-лесно бихме станали приятели, ако можехме да ви ги върнем.
Той налапа голяма хапка турнедо; ядеше бързо. Елен погледна с внезапно изумление поддържаната му ръка, масивния му пръстен, който красеше белите му пръсти. Ние не можем да ви ги върнем. Той я залъгваше, тя се самозалъгваше. И двамата знаеха — нито за миг не бяха изживявали една и съща история.
— Бихте могли, ако поискате — каза тя.
— Не всички французи са сигурни приятели — обясни той любезно. — Какво да ви кажа? Това е историческа необходимост.
Елен остави вилицата върху чинията си. Вече не беше гладна. Погледна офицерите с лорнети, които се тъпчеха с мазни френски храни. В това време госпожа Бертран претопляше ястие от праз лук, Дениз белеше варен картоф, Марсел бе прекарал седмица, без нищо да яде. А утре Ивон еврейката ще остане без работа, скоро и без дом. Това несъмнено беше историческа необходимост. А аз? Аз защо съм тук?
Хер Бергман й подаде менюто.
— Сирене? Плод?
— Благодаря, нищо повече не искам — каза тя.
— Някакъв алкохол?
— Не, благодаря.
Хер Бергман поръча ягоди със сметана и захвана да мачка с лъжицата си червените плодове в сметаната.
— Да знаете някое приятно място за завършване на вечерта? — каза той. — Някое истинско заведение, което не е „за туристи“ — добави той съучастнически.
— Не съм много по тия неща — каза Елен. Направи усилие и добави: — Чух за едно място в Латинския квартал, където може да се танцува.
— Ами да вървим — каза той. — С кола съм.
— А какво ще правя с колелото? — попита Елен.
— Не се безпокойте — каза той. — Просто е. Ще поискам да го закарат до вас. Тук са много услужливи.
Елен извади пудриерата си от чантата. Разбира се, че е просто, на тях всичко им е просто. Той говореше на метрдотела бавно и отчетливо, и вадеше банкноти от портфейла си. Метрдотелът се кланяше и се усмихваше. Аз също се усмихвам. Усмихвайте се, усмихвайте се. Които не се усмихват, ги разстрелват. Разстрелян сутринта, призори, съвсем сам, без да се усмихва. Такава е историческата необходимост — но кой решава дали да продължа да се усмихвам, или да не се усмихвам вече?
Качи се в колата. Още беше светло.
— Къде трябва да спра?
— Спрете на площад „Медиси“. Заведението е в една съседна уличка.
Площад „Медиси“ беше толкова спокоен, че се чуваха гласовете на клиентите, насядали на масите пред двете големи кафенета. Булевардът приличаше на изоставена магистрала. Но всичко си беше на мястото: фонтанът, кестените, фенерът, който онзи човек толкова грижливо чистеше сутринта на десети юни. Човек би помислил, че всичко ще е променено, къщите, лицата, дори цветът на почвата. Но единствената разлика беше тази тишина, странно светлото небе и този почтителен и сериозен мъж до Елен.
— Тук е — каза тя и бутна вратата.
Влязоха в съвсем малка зала, облицована в червено и украсена със зелени растения. Музикантите висяха между небето и земята, в една ложа. Няколко двойки танцуваха.
— Както виждате, няма много униформи — каза Елен.
Седнаха и хер Бергман поръча шампанско. След което се огледа с вид на познавач.
— Симпатично място — каза той. — Но му липсва малко… как казвате вие? Ние бихме казали Stimmung.