— Война е — каза Елен.
— Да, естествено — съгласи се хер Бергман и поклати глава.
— Берлин по-весел ли е? — попита Елен.
— Ще видите, и Берлин е хубав град — каза хер Бергман.
Елен се загледа в двойките, които танцуваха, и й стана тежко на сърцето. Музикантите свиреха мелодия отпреди войната и нещо забравено се пробуди в нея — бе нежно и топло, после внезапно сякаш забиваше във вас хиляди остриета. Последните дни. Последните вечери. След седмица по това време хората около мен ще говорят на чужд език.
— Никога не съм ходила в чужбина — каза тя.
— Е, сега ще станете европейка — каза хер Бергман.
Млада жена в черна рокля, украсена с оранжева панделка, и с кошница в ръце се приближи до масата им: „Шоколад? Цигари?“.
— Кутия шоколадови бонбони — каза хер Бергман.
Кръвта нахлу в бузите на Елен. Знаеше ги тези завързани с панделки кутии — една руса девойка, съвсем като тази тук, купуваше всяка седмица такива от госпожа Бертран. „Препродавам ги на фрицовете по четиристотин франка“, казваше тя със смях.
— Не — отказа Елен.
— Позволете ми — каза хер Бергман.
— Не, не искам — каза тя ядно и добави: — Мразя шоколад.
— Цигари?
— Не пуша. Моля ви, нищо не искам.
Погледна го злобно. Нищо освен свободата на Марсел, освен сигурността на Ивон; освен живота на Робер Жардийе, инженерът, разстрелян тази сутрин. Девойката се бе отдалечила. На масата настъпи ледена тишина.
— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен? — попита хер Бергман.
— С удоволствие — каза Елен и стана.
Прегърна ме и танцувахме, знамената плющяха под синьото небе, той стоеше прав на естрадата; говореше и всички пееха. „Това е мое — мислеше тя разстроено, — това е моето минало. Него ще отнеса в Берлин. Ще отида в Берлин с цялото си минало.“ Хер Бергман здраво я притискаше към себе си. Той танцуваше добре, но твърде усърдно. Двамата съгласуваха стъпките си, но телата им оставаха самотни. Тя помисли: „Той ме е прегърнал“. Хвърли поглед към огледалото. В прегръдките му. Аз. Виждаше се. И Дениз я виждаше, Марсел я виждаше, Ивон я виждаше, Жан я виждаше. Мен виждат.
— Извинете ме — каза тя, отдръпна се и се отправи към масата.
— Какво има? — попита хер Бергман с бащински тон и добави усмихнато: — Толкова ли лошо танцувам?
— Не. Просто съм ужасно изморена.
Седна и не се опита да се усмихва. Вече не искаше да се усмихва. „Те ме виждат, те съществуват. Жан съществува. Опря глава на ръцете си. Не исках да страдам, затова лъгах; истината е, че съществувам. Не съм спирала да съществувам. Именно аз ще замина за Берлин, с цялото си минало. Мен ще е държал в прегръдките си. Моя живот живея в момента.“
— Пийнете малко шампанско — каза хер Бергман загрижено.
— Благодаря.
Отпи глътка от газираната течност. „Лъгах, за да забравя, за да си отмъстя. Мой беше изборът да лъжа, да съм тук, до този мъж.“ Хилядите остриета едновременно прободоха сърцето й. „Съществувам и съм изгубила Жан завинаги.“
— По-добре ли сте?
— Да — отвърна тя.
Познаваше тази продължителна жалба на сърцето си, познаваше биенето на сърцето си и вкуса на слюнката в устата си. Това съм аз. Аз съм. Нашето поражение. Тяхната победа. Нашите пленници. Погледна хер Бергман.
— Не мисля, че мога да замина за Берлин — каза тя.
XI
Убих те за нищо, смъртта ти не беше необходима — можех аз да отида; или да изпратя Жана или Клер. Защо Жана? Защо Клер? Защо теб? Как посмях да избера? Спомням си, той казваше: трябва да действаме, за да постигнем това, което искаме. Казваше го. Беше вчера. Вече нищо не мога да казвам. Нито „той беше прав“, нито „той сгреши“. Но след като не мога да кажа нищо, този глас трябва да замълчи. Животът ми трябва да замълчи.
Гласът говори и историята следва своя ход. Моята история. А ти мълчиш, очите ти остават затворени. Скоро ще съмне. Ти ще замлъкнеш завинаги, а аз ще говоря на висок глас. Ще кажа на Лоран: „Върви“ или „Недей да вървиш“. Няма да говоря.
Той говореше. Знаеше какво иска и говореше, докато обикаляше по пустите улици, говореше в стаята си, говореше в Париж, в неделя говореше в стопанствата на Морван, в стопанствата на Нормандия и Бретан със селяните, които бяха заровили оръжието си. Селяните го слушаха, работниците и буржоата го слушаха. Слушаха го в Англия и понякога вечер радиото му отговаряше: „По гробовете ще разцъфтят макове“. В полетата на Нормандия и Бретан самолети хвърляха картечници и гранати.