— Скоро започва. Истински.
Бяха наели край града усамотен павилион и господин Бломар се съгласи да ги снабдява с материали за печатане. Печатница. Арсенал. Ще идем да приберем оръжието с камионетката. И всичко ще започне. Нещо ще се случи, чрез мен, а не въпреки мен — защото ще съм го искал.
Стресна се. Някой чукаше.
Не го познах веднага. Главата му беше обръсната и си бе пуснал рошава брада.
— Марсел!
— Е, да! Марсел.
Смееше се.
— Какво правиш тук? Избягал ли си?
— Да не мислиш, че са ми дали пропуск — каза Марсел.
Влезе в стаята ми и се огледа доволно.
— Виж ти! Все още имаш мои картини — забеляза той и мълчаливо ги заразглежда.
Хванах го за рамото.
— Не мога да повярвам, че си тук — казах.
— Тук съм — потвърди той.
Извадих от долапа парче хляб и масло.
— Сигурно си гладен?
— Бих хапнал — каза Марсел и седна. — Вярно ли е, че в Париж гладуват?
— Не още — отвърнах.
Сложих на огъня тенджера с картофи. Марсел беше тук, с голямата си глава, с едрите си ръце, с тайнствения си канибалски смях; изпълваше стаята ми. Истински му се радвах.
— А ние мислехме, че вече си на път за Германия!
— О! Те точно там искаха да ме изпратят — каза Марсел.
— Трудно ли се измъкна? Измъчи ли се?
— Не. Обичам да ходя пеш — каза Марсел, намаза с масло парче хляб и вдигна глава. — Разказвай. Какво става тук?
Свих рамене.
— Германците се разхождат по булевардите, а? — каза той. — Седите до тях в метрото? Питат ви как да стигнат там, закъдето са тръгнали, и вие ги упътвате?
— Да — отвърнах. — Точно така. Но може би няма да е така вечно.
Започнах да разказвам. Той ме слушаше, докато ядеше.
— Значи, сега оглавяваш терористично движение — каза той и се разсмя. — Явно никой не трябва да се отписва.
— Откриваме съпричастие и подкрепа от най-неочаквани хора — казах аз. — Можеш ли да си представиш, че се сдобрих с баща ми? Националистическата буржоазия ни протяга ръка.
— Това е добре — каза Марсел.
Все още ядеше. Въпреки брадата и бръснатия като на каторжник череп приличаше напълно на себе си.
— А ти какво ще правиш? — попитах. — Ще ти дам адреса на един другар близо до Монсо ле Мин. Той ще те прекара през линията.
— Трябва да отида там, за да ме демобилизират, така ли? — попита Марсел.
— Трябва, ако искаш документите ти да са в ред!
— Тогава ще отида — каза Марсел.
— А после? — попитах. — Пак ли ще играеш шах?
— В лагера много играх. Накрая успявах да играя на седем дъски със затворени очи.
— Как беше там?
— Спокойно. — Марсел извади лулата си от джоба. — Имаш ли тютюн?
Подадох му кесията си. Той я претегли на ръка с възхитен вид и каза:
— Толкова много тютюн?
— Там нямаше ли?
— Рядко имаше. — Той бавно натъпка лулата си. — Имаш ли работа за мен?
— Би ли работил с нас? — попитах.
— Зависи. Не искам да пиша текстове, нито да държа речи.
— Не мога все пак да ти възложа да хвърляш бомби, нито да подпалваш гаражи. Ще изгърмиш още на първия ден.
— Очевидно — каза Марсел със съжаление.
Поколебах се. Имаше една услуга, която можеше да ни направи.
— Наистина ли искаш да участваш?
— Това учудва ли те? — попита Марсел. — Смяташ, че човек може да играе на шах при всички режими?
— Политическото ти безразличие няма да ме шокира. Винаги си залагал на всичко друго, но не и на човека.
— И изгубих.
Замълчаха.
— Мога да ти предложа нещо — казах.
— Давай.
— Ами този павилион, в който ще скрием оръжието и печатарските машини, още няма наемател. Трябва ни някой, който да не участва в дейността ни. Добре е, че си женен. Няма да искаме от теб друго, освен да прекарваш времето си в рисуване или скулптиране.
— Къде е този твой павилион? — каза Марсел.
— В Мьодон.
— Мьодон — каза той кисело. — Както и да е! Не трябва да се иска прекалено.
— Само че имай предвид — казах аз, — че рискуваш живота си и живота на Дениз.