Той се усмихна.
— Дениз ще е много доволна.
— Сигурен ли си, че не приемаш само за да ми направиш услуга?
— Какво те интересува? — каза Марсел и се засмя. — Трябва да се грижиш само за интересите на каузата си.
— Не — отвърнах.
Нещо се раздвижи в мен. А мислех, че съм запушил устата на този глас. Първо Жак…
— Не бих искал да си послужа с теб като със средство.
— Нямаш още закалката на шеф — отбеляза Марсел.
— Може би — казах.
Не се усмихвах. Той ме погледна сериозно.
— Все така самонадеян си. Защо си въобразяваш, че може да ме третираш като средство? Правя каквото ми харесва.
— Добре, както искаш.
Сърцето ми все още бе свито. Защо той? Да знаеш какво искаш и да го сториш. Изглеждаше лесно. Исках оръжие, павилион, в който да го скрия, наемател в павилиона. Но не исках точно Марсел да се изложи на тази опасност. А кой друг? Защо не той, а Виньон? Целта ясно се виждаше, но не осветяваше несигурния път. Всички средства са лоши. Защо ти?
Тук съм. Ти също си тук, ти умираш, а аз те гледам. Тя се вълнува, стене: „Рут! Рут!“. Кого вика? Коя е тя самата? Вече не знам. Сега историята се развива много бързо, сякаш съм бил на дъното на водата и ми остават само няколко секунди дъх. На дъното на водата. На дъното на отчаянието. Камионетки браздят пътищата. Има дори един немски камион, който влиза в Париж, натоварен с тежки сандъци; шофьорът мисли, че пренася масло и шунка, платили са му щедро. В Мьодонската вила разтоварват мебели, дюшеци и денкове със спално бельо. Въпреки студа Лоран е по риза; потта е залепила слой прах на лицето му. Той слиза по стълбите на избата, приведен под тежестта на барута, и се смее. И ето ме в хола, където Дениз е подредила килимите и мебелите си, печката бумти и аз показвам на Лоран тънката червена линия, която криволичи върху картата на Париж.
— Виж тук, първият завой надясно, вторият наляво и след това по булеварда.
— Ясно — казва той. — Разбрах.
— Запомни ли плана?
— Наизуст го знам, мога да ти го нарисувам.
Смачквам листа хартия и го хвърлям в печката. Марсел е седнал пред една шахматна дъска и медитира. Дениз ходи напред-назад из стаята.
— Харесва ми, че ще започнем с Гестапо — казва Лоран.
Гледам къдравите му коси, сините му очи, ясно очертаната му уста, никога не съм го разглеждал толкова. Не прилича на Жак, но кръвта му има същия цвят.
— Изпразни ли джобовете си?
— Не бой се. — Измъква от портфейла си фалшива лична карта и я съзерцава доволно. — Страхотна е. Я кажи, имаме ли вести от Перие?
— Не, никакви. Все още е в отделна килия. Щом го преместят в лагер, ще се опитаме да се свържем с него.
— Изглежда, са намерили Сенже удушен в килията му — каза Дениз. — И свещеникът твърди, че никога не е мислел да се души.
— Напълно възможно е.
Гледам стенния часовник. Десет и пет, още е твърде рано. Ставам и се приближавам до Марсел.
— Е? Как върви шахът?
Той вдига глава.
— Вече не ми е до това — казва. — Не мога да правя две неща наведнъж.
— Радвам се, че отново рисуваш.
— И аз. — Усмихва се. Разбира, че ми се ще да говорим, да говорим за друго. — Голям глупак бях.
— Вече не ти ли се струва нелепо да рисуваш?
— Не — казва Марсел. — В лагера го разбрах. Поискаха от мен стенопис за украса на библиотеката. Ако беше видял с какви очи ме гледаха! Забележително нещо е искреното възхищение. Това промени схващанията ми.
— Винаги съм мислел, че ти липсва главно публика — казвам.
— Бях и прекалено самонадеян — казва Марсел. — Исках картината ми да съществува сама за себе си, без да има нужда от никого. А истината е, че дължи съществуването си на другите. И това е много вълнуващо. Защото аз ги принуждавам да я накарат да съществува. — Той се усмихна със загадъчна и малко жестока усмивка. — Разбираш ли? Те са свободни, а аз идвам и изнасилвам свободата им — изнасилвам я, като я оставям свободна. Това е далеч по-интересно, отколкото да правя предмети.
— Да. — Гледам го с любопитство. — Затова ли вече се интересуваш какво става около теб?
— Естествено — отвръща Марсел. — Искам да подбера зрителите си.
Поставям ръка на рамото му. С него всичко е наред. Впрочем аз никога не съм се безпокоил за него особено. Знам, че никога не прави друго, освен това, което иска. Поглеждам Дениз.