— Трябва да тръгвам.
Ставам, краката ми са натежали, не мога да остана. Погледът й ме преследва. Когато се навеждам да я целуна, тя стиска устни и се стяга. „Направи го. Сега си го понасяй.“ Тя мълчи, но аз чувам жестокия й глас. Ще умре, без да ми прости.
Потънах в нощта, вървях право напред, престъпник, примирил се с престъплението. Бих искал да вървя така до сутринта. В полунощ се качих в стаята си и седнах до незапалената камина. Сам. Затворен сам в престъплението си. После запалих стари вестници и ги гледах как горят. „А ако всичко това е ненужно? Ако съм ги убил за нищо?“ Призори се събудих до камината, замръзнал, с горчив вкус в устата; помислих: „Трябва да продължа. Иначе всичко ще е било напразно. Ще съм ги убил за нищо“.
Нямам сили. Не мога да продължа — тази нощ, на това легло умираш ти. Искам да спра. Нима не мога да спра? Ще опра револвера в слепоочието си. И после? Какво ще направят после? Мен вече няма да ме има. Но сега съм тук и докато съм тук, бъдещето съществува, отвъд моята смърт. Мисля да умра, мисля за това жив. Реши да умреш, реши отново, реши сам. А после? А после?
XII
Елен остави пилата на нощното шкафче и натопи лявата си ръка в легенчето със сапунена вода. Беше полулегнала на дивана, бе дръпнала пердетата и запалила нощната лампа. Така човек можеше да си каже, че денят скоро ще свърши. Но тя добре знаеше, че това не е вярно. Зад прозореца се отгатваше синьото небе на блудкавата майска неделя. Долу вратата на сладкарницата беше отворена и децата ядяха розов сладолед в картонени купички. Елен извади ръката си от легенчето и взе една увита в памук пръчица, която потопи в бяла течност; след това се зае да изтиква навътре мъртвата кожа в основата на ноктите си. Всеки ден толкова часове за убиване, колко години? И дори ако ме обичаше, щеше ли това да промени нещо? Две стриди в една раковина. Винаги щяха да съществуват тази тишина, това блудкаво синьо бълбукане… Дръпна полата на коленете си. Някой чукаше.
— Влез!
Беше Ивон. Държеше в ръка букетче теменужки. Имаше особен вид.
— Е, това е — каза тя.
Усмихваше се с нерешителна и изкуствена усмивка, сякаш правеше номер на Елен.
— Какво? Какво има?
— Вкъщи са. Отвеждат всички евреи.
— Не може да бъде! — каза Елен.
Погледна Ивон озадачено. Устните продължаваха да се усмихват, но лицето беше напрегнато.
— Може. — Усмивката изчезна и бузите й се разтрепериха. — Какво ще правя? Не искам да ме отведат в Полша.
— Какво всъщност става? — попита Елен.
— Не знам точно. Бях отишла да взема въздух. На връщане купих теменужки и цветарката ми каза да бягам.
Елен скочи на крака.
— Не бой се. Няма да те отведат.
— Страх ме е за майка ми — каза Ивон. — Ако не се прибера, ще й направят нещо лошо. Може би вече я бият.
— Не трябва да оставаш тук — каза Елен. — Това е първото място, на което ще ги изпрати. Ела. Да се махаме!
— Елен, не мога да я оставя така, без да знам какво става… — Тя погледна Елен стеснително. — Не би ли могла да отидеш там? Ако трябва да се прибера, ще ми кажеш и ще се прибера.
— Отивам веднага — каза Елен и облече мантото си. — Къде ще ме чакаш?
— Мислех да се скрия в „Сент Етиен дю Мон“. Правят хайка в целия квартал, но не мисля, че ще влязат и в църквата.
Слязоха по стълбите тичешком.
— Отвеждат евреите! Не мога да повярвам! — каза Елен.
Ивон я погледна; в очите й се четеше някаква тъжна ирония.
— Аз мога. Знаех, че това ще се случи. — Докосна рамото на Елен. — Върви бързо. Ще бъда в параклиса на Богородица.
Елен се затича, но колкото и да тичаше, погледът на Ивон оставаше насочен към нея и гърлото й бе свито от срам. Не вярвах, не мислех за това, спях. И през нощта се въртеше в леглото и не можеше да заспи, чакаше. Лакирах си ноктите, а в това време са отвеждали евреите! Затворена в тази стая, изпълнена със сън, с тишина, със скука. А навън е светло, хората живеят и страдат. Забави крачка, беше се задъхала. Улиците изглеждаха както обикновено — неделя, подобна на всички други, една от онези дълги недели, в които не се случва нищо.
Мина през външната врата; на прага стояха двама агенти, от къщата долитаха възбудени гласове; захлопваха се врати, тежки предмети падаха с глух шум на пода; жена крещеше с дрезгав глас на непознат език. По стълбите Елен срещна един агент, който носеше бебе на ръце; изглеждаше несръчен и смутен. Елен спря на площадката на втория етаж. Вратата беше отворена и в малкия апартамент се чуваха гласове. Елен влезе.