— Всичко е наред — каза тя.
Елен завърза шал под брадичката си.
— Взехте ли костюма? Документите?
— Взела съм всичко необходимо.
Качиха се в колата. Елен седна на волана.
— Жан не искаше да тръгваме. Казва, че е неразумно.
— И на мен ми го каза. Но Пол със сигурност разчита на нас. И скоро нощите няма да са толкова тъмни.
Елен подкара камионетката. Там някъде, сгушен зад една барака, Пол мълчаливо се вслушваше. Лами бе яхнал велосипеда си и преминаваше покрай лагера, пеейки. Жан слизаше към гарата — тя не го бе напуснала. Сега тя вече не беше самотна, никога нямаше да бъде безполезна и изгубена под пустото небе. Сега тя съществуваше заедно с него, с Марсел, Лоран, Ивон, с всички непознати, които спяха в дървените бараки и които никога не бяха чували името й, с всички онези, които искаха друго бъдеще, дори с онези, които не умееха нищо да поискат. Черупката се бе счупила — тя съществуваше за нещо, за някого. Цялата земя бе едно братско присъствие.
— Каква прекрасна нощ! — каза тя.
XIII
Лъч светлина се процежда през щорите. Пет часът. Отварят се първите врати. Лекарят, акушерката притичват към болния или родилката. Публиката на незаконните дансинги се изсипва на пустите улици. Няколко кафенета светват покрай гарите. Изправят ги до стената. Той плъзна ръка в джоба си. Твърд и студен. Играчка. „Не бих повярвал, че това може да убива.“ Това убива. Приближи се до леглото. Тя няма да изкара нощта. А нощта е почти изминала. Дали още ще бъда тук, за да кажа: аз я убих? За да кажа: трябва още да се убива? Този глас… Този глас говори за мен; и за мен трябва да замълчи. Какво значение има за тях, че мълчанието също е глас? Нищо не може да ме спаси. Но мога да заспя, да потъна в тези виновни води. Тревогата дърпа и разкъсва; изтръгва ме от самия мен. По-скоро да свършва това изтръгване…
— Жан.
Той се обърна. Тя бе отворила очи. Гледаше го.
— Пол дойде ли?
— Да. Тук е. Всичко е наред.
— А! Радвам се — каза тя.
Гласът беше слаб, но ясен. Той седна на ръба на леглото.
— Как се чувстваш?
— Добре съм. — Тя хвана ръката му. — Знаеш ли, не трябва да тъгуваш. Не ми е мъчно, че умирам.
— Няма да умреш.
— Мислиш ли?
Погледна го — същият поглед като някога, подозрителен, взискателен.
— Какво каза лекарят?
Този път нямаше място за колебание, не се съмняваше — въпреки потта по слепоочията й и пресекващия й глас тя не беше жалко парче плът. Беше поглед, свобода. Последните й мигове принадлежаха само на нея.
— Няма много надежда.
— А! — каза тя. — И на мен така ми се струваше. — Замълча за миг. — Не ми е мъчно — повтори тя.
Той се наведе и допря устни до посинялата буза.
— Елен, знаеш, че те обичам.
— Да, сега ме обичаш — каза тя и стисна ръката му. — Щастлива съм, че си тук. Ще мислиш за мен.
— Моя единствена любов — каза той. — Ти си тук. По моя вина.
— Няма вина — каза тя. — Аз исках да отида.
— Но аз можех да ти го забраня.
Тя се усмихна.
— Нямаше право да решаваш вместо мен.
Същите думи. Погледна я. Самата тя е. Тя казваше: аз решавам. Тези безцветни коси блестяха, тези хлътнали бузи искряха от живот; самата тя беше. Същата свобода. Никого ли не предадох? Наистина ли на теб говорех, на теб, единствената в единствената истина на живота ти? В задъханото си дишане, в посинелите си клепачи, разпознаваш ли още свободната си воля?
— Така казваше някога. Оставих те да избираш. Но знаеше ли какво избираш?
— Теб избирах. И пак бих направила същия избор. — Тя леко поклати глава. — Не бих искала да имам друг живот.
Той все още не смееше да повярва в думите, които чуваше. Но менгемето около сърцето му се разхлабваше. В нощта се надигаше надежда.
— Не си избирала да ме срещнеш — каза той. — Спъна се в мен, както човек се спъва в камък. А сега…
— Сега какво? — каза тя. — За какво да съжалявам? Толкова ли ми се е искало да остарея?
Думите с мъка се отронваха от устните й. Но погледът й бе проницателен. Жива, присъстваща. Внезапно му се стори, че времето вече няма значение, всичкото онова време, когато нея няма да я има, след като в тази минута тя съществуваше, свободна, безгранична.
— Наистина ли не съжаляваш за нищо? — попита той.