Анджей Сапковски
Кръвта на елфите
Първа глава
Истина ви казвам, ще дойде векът на Меча и Брадвата, векът на Вълчата виелица. Ще дойде времето на Белия студ и Бялата светлина, време на безумие и време на презрение, Tedd Deireadh, Времето на Края. Светът ще загине, обхванат от студ, и ще се възроди заедно с новото слънце. Ще се възроди от Старата кръв, от Hen Ichaer, от засятото зърно. Зърно, което няма да покълне, а ще избухне в пламъци.
Ess ’tuath esse! Така да бъде! Вглеждайте се в знаменията. А какви ще бъдат знаменията, истина ви казвам: най-напред ще потече по земята кръвта на Aen Seidhe, Кръвта на елфите…
Градът гореше.
От тесните улички, водещи към рова, към първата тераса, лъхаше дим и жар, пламъците поглъщаха разположените нагъсто сламени покриви на къщите, облизваха стените на замъка. От запад, откъм портата на пристанището, нарастваше шумът от писъци, отгласи от ожесточено сражение, глухи, разтърсващи зидовете удари на таран.
Неочаквано нападателите ги обградиха, след като пробиха барикадата, отбранявана от малцина войници, граждани, въоръжени с алебарди, и стрелци с арбалети. Коне с черни покривала прелитаха над преградите като призраци, ярко проблясващи мечове сееха смърт сред бягащите защитници.
Цири почувства как седящият зад нея на седлото рицар рязко пришпорва коня си. Чу вика му.
— Дръж се! — крещеше той. — Дръж се!
Други рицари в цветовете на Цинтра ги изпревариха и със скорост се врязаха в нилфгардците. Цири видя това само за миг, с крайчеца на окото си — безумният водовъртеж от синьо-златисти и черни наметала сред кънтенето на стомана, ударите на мечовете в щитовете, цвиленето на конете…
Вик. Не вик. Крясък.
— Дръж се!
Страх. Всяко разтърсване, всяко рязко движение, всеки скок на коня дърпа болезнено ръцете, вкопчени в ремъците. Краката, болезнено присвити, не намират опора, очите сълзят от дима. Обгърналата я ръка я мачка, души я, до болка притиска ребрата й. Воят около нея се усилва — такъв вой, какъвто никога досега не е чувала. Какво трябва да правят с човек, че да крещи така?
Страх. Обезсилващ, парализиращ, потискащ страх.
Отново звънтене на желязо, хриптене на коне. Къщите наоколо танцуват, бълващите огън прозорци внезапно се озовават там, където преди миг е имало кална уличка, застлана с трупове, затрупана с изоставения багаж на бегълците. Рицарят зад раменете й изведнъж е разтърсен от странна, хриплива кашлица. Върху нейните вкопчени в ремъците ръце бликва кръв. Вик. Свистене на стрела.
Падане, удар, болезнен сблъсък с доспехите. Съвсем близо удрят копита, над главата й се мярка конски търбух и раздърпан подпръг, още един конски търбух, развяващо се черно покривало. Стонове, подобни на онези, които издава дървар, докато сече дърво. Но ударите не са по дърва, а на желязо по желязо. Вик, сподавен и приглушен, точно до нея нещо голямо и черно пада с плясък в калта, пръска кръв. Облеченото в броня стъпало потрепва, мята се, огромната шпора рие земята.
Дърпане. Някаква сила я повдига нагоре, поставя я отпред на седлото. „Дръж се!“ Отново разтърсващ, безумен галоп. Ръцете и краката отчаяно търсят опора. Конят се вдига на задните си крака. „Дръж се!“ Няма опора. Няма… Няма… Има само кръв. Конят пада. Тя не може да отскочи, не може да се измъкне, да се изтръгне от прегръдката на облечените в ризница ръце. Не може да избяга от кръвта, лееща се върху главата й, върху шията й.
Разтърсване, мляскане на калта, рязък удар от земята, изумителна неподвижност след дивата езда. Пронизващо хриптене и пищене на коня, опитващ се да се вдигне на краката си. Удари на подкови, надкопитни кости и копита. Черни наметала и покривала. Вик.
На улицата има огън, бучаща червена огнена стена. На фона й се вижда ездач — огромен, сякаш извисяващ се над пламтящите покриви. Обгърнатият с черно покривало кон танцува, тръска глава, цвили.
Ездачът я гледа. Цири вижда блясъка на очите му в процепите на големия шлем, украсен с крилете на хищна птица. Вижда отблясъка на пожара върху широкото острие на меча, който онзи стиска в отпуснатата си надолу ръка.
Ездачът я гледа. Цири не може да се помръдне. Пречат й безсилните ръце на убития, прегърнали я през кръста. Задържа я нещо тежко и мокро от кръвта, което лежи върху бедрото й и я притиска към земята.
И я обездвижва страхът. Чудовищен, сковаващ вътрешностите й страх, заради когото Цири вече не чува стоновете на ранения кон, рева на пожара, писъците на гинещите хора и биенето на барабаните. Единственото, което го има, което трябва да вземе под внимание, което има значение, е страхът. Страхът, приел формата на черен рицар с украсен с пера шлем, застинал на фона на червената стена от бушуващ огън.