— Истина или лъжа? — повтори студено Риенс.
— Ако разкрия това, ще унищожа целия ефект от работата си. Извинявайте, приятелю. Вие използвахте цялото време, което можех да ви отделя. Че там двете ми вдъхновения чакат, в неведение коя от тях ще избера.
Риенс мълча дълго и явно изобщо не възнамеряваше да си тръгва. Гледаше поета с неприязнен, влажен поглед, а Лютичето усещаше нарастващо безпокойство. Отдолу, от общата зала, се чуваше весела глъчка, от време на време се открояваше женски смях. Лютичето извърна глава, сякаш за да демонстрира презрително превъзходство, но в действителност просто преценяваше разстоянието до ъгъла на стаята и до гоблена, на който беше изобразена нимфа, поливаща гърдите си с вода от кана.
— Лютиче — обади се най-накрая Риенс, пъхайки ръка в джоба на светлокафявия кафтан, — отговори на въпроса ми, много те моля. Трябва да знам отговора. Това е страшно важно за мен. И повярвай ми, и за теб също, защото, ако ми отговориш доброволно, то…
— То какво?
Тънките устни на Риенс се свиха в отвратителна гримаса.
— Няма да ми се наложи да те принудя насила да говориш.
— Слушай, мерзавецо! — Лютичето се изправи и лицето му придоби застрашително изражение. — Не понасям грубости и насилие. Но сега ще позвъня на Мадам Лантиери, а тя ще повика някой си Грузил, който тук изпълнява почетните и отговорни задължения на бияч. Той е истински артист в своята професия. Така ще ти срита задника, че ще прелетиш над покривите на това градче; ще прелетиш толкова красиво, че малобройните по това време минувачи ще те вземат за Пегас.
Риенс направи късо движение и нещо в дланта му проблесна.
— Сигурен ли си, че ще успееш да й звъннеш? — попита той.
Лютичето нямаше намерение да проверява дали ще успее. Не смяташе и да чака. Веднага щом кинжалът се озова в дланта на Риенс, той моментално скочи към ъгъла на стаята, мушна се зад гоблена с нимфата, отвори с ритник тайната врата и стремително се понесе надолу по витата стълба, плъзгайки се ловко по полираните перила. Риенс се хвърли след него, но поетът знаеше какво да прави — познаваше тайния изход като собствените си джобове, беше го използвал неведнъж, за да избяга от кредиторите си, от ревниви мъже и от желаещи да се разправят с него конкуренти, на които е откраднал някоя рима или мелодия. Знаеше, че на третия завой има въртяща се врата, след която има стълбище, водещо до избата. Беше сигурен, че преследвачът му, както и мнозина преди него, няма да успее да се спре, ще продължи нататък, ще стъпи върху капака на помийния люк и ще падне в свинарника. Беше сигурен, че пребилият се, омазан в лайна и газен от прасетата преследвач ще се откаже от гонитбата.
Лютичето грешеше — както ставаше винаги, когато беше сигурен в нещо. Зад гърба му изведнъж проблесна нещо синкаво и поетът усети, че крайниците му изтръпват и се вцепеняват. Не можа да се спре при въртящата се врата, краката вече не му се подчиняваха. Изкрещя и падна надолу по стълбите, като се удари в стената на коридорчето. Капакът на помийния люк се отвори под него със сух трясък и трубадурът полетя надолу, сред тъмнина и смрад. Преди да се удари в твърдия под и да изгуби съзнание, той си спомни как Мадам Лантиери му спомена, че свинарникът се ремонтира.
Дойде на себе си от болката в извитите и здраво завързани за лакътните стави ръце. Искаше да извика, но не можеше — имаше чувството, че устата му е пълна с глина. Стоеше на колене върху глинения под на свинарника, а скърцащото въже теглеше ръцете му нагоре. Опита се да се изправи, за да облекчи болката в ръцете, но краката му също бяха завързани. Давейки се и задъхвайки се, все пак успя да се изправи, в което му помогна и теглещото го безмилостно нагоре въже.
Риенс стоеше пред него, а злите му влажни очи блестяха в светлината на кандилото, което държеше застанал отстрани почти двуметров небръснат бабаит. Втори бабаит, навярно не по-нисък, стоеше зад гърба му. Именно този вторият, който страшно вонеше, дърпаше въжето, завързано за лакътните стави на поета и преметнато през греда в тавана.
Краката на Лютичето се откъснаха от пода. Поетът измуча през нос — на нищо друго не беше способен.
— Достатъчно — обади се Риенс почти веднага, но на Лютичето му се стори, че са минали векове. Докосна земята, но не можа да падне на колене въпреки желанието си — въжето продължаваше да го държи изпънат като струна.
Риенс се приближи. Върху лицето му нямаше дори следа от емоции, сълзящите очи изобщо не бяха променили изражението си. Когато заговори, гласът му беше спокоен, тих, леко отегчен.