— Не, тя нали е могъща вълшебница! — смръщи носле Еурнейд. — Тя ще превърне всичките си врагове в полски мишки. Цири! Покажи ни някакво страшно вълшебство. Стани невидима или направи така, че морковите да израснат преди всичко останало. Или накарай кокошките да се хранят сами. Хайде, не ни карай да ти се молим! Направи някакво заклинание!
— Магията не е за демонстрации! — отговори ядосано Цири. — Магията не е като фокусите по панаирите!
— Разбира се, разбира се — засмя се послушницата. — Не е за демонстрация. Нали, Йола? Все едно слушаме онази вещица Йенефер!
— Цири все повече и повече заприличва на нея — заключи Йола, като демонстративно подсмръкна. — Дори е започнала да мирише като нея. Ха, това със сигурност е магическо благоухание, приготвено от дивострел или от амбра. Използваш ли магически благовония, Цири?
— Не! Използвам сапун! Нещо, което вие използвате твърде рядко!
— Охо! — намръщи се Еурнейд. — Колко е язвителна, колко е злобна! Как се надува!
— Преди не беше такава — подкрепи я и Йола Втора. — Стана такава, откакто се сприятели с тази вещица. Спи при нея, яде с нея, не се отделя и на крачка от своята Йенефер. Почти престана да идва на занятията в храма, а за нас вече няма абсолютно никакво свободно време!
— А ние трябва да вършим цялата работа вместо нея! И в кухнята, и в градината! Виж, Йола, какви са й ръцете! Като на принцеса!
— Такъв е животът — каза напевно Цири. — Едни имат нещо в главата — и за тях са книгите. На други са им празни главите — за тях са метлите.
— А ти метлите ги използваш само за летене, нали? Проклета вещица!
— Глупачка!
— Ти си глупачка!
— Само че не съм!
— Само че си! Да вървим, Йола, не й обръщай внимание. Магьосничките не са компания за нас.
— Разбира се, че не са за вас! — извика Цири и хвърли на земята кошницата със зърно. — Кокошките са подходяща компания за вас!
Послушничките, вирнали носове, се отдалечиха, заобиколени от шумната маса от птици.
Цири изруга на висок глас, повтаряйки любимия израз на Весемир, значението на който не й беше напълно ясно. После добави още няколко думи, чути от Ярпен Зигрин, значението на които беше пълна загадка за нея. Разгони с ритници квачките, които кълвяха разсипаното зърно. Вдигна кошницата, завъртя я в ръце, а после се завъртя във вещерски пирует и я хвърли като диск над тръстиковите покриви на курниците. Завъртя се на пети и хукна през парка на храма.
Тичаше леко, като умело контролираше дишането си. На всяко второ дърво правеше ловък скок, придружен с полупирует, нанасяше удар с въображаем меч и веднага след това правеше заучен финт. Прескочи с лекота оградата и се приземи уверено върху присвитите си крака.
— Яре! — Тя вдигна глава към прозорчето, зеещо в каменната стена на кулата. — Яре, там ли си? Аз съм!
— Цири? — през прозореца се подаде главата на момче. — Какво правиш тук?
— Може ли да дойда при теб?
— Сега ли? Хммм… Е, моля… Заповядай.
Цири профуча като вихър по стълбите и завари младия послушник трескаво да си оправя дрехите и да реди един върху друг пергаментите на масата. Яре заглади косите си с пръсти, изкашля се и се поклони неловко. Цири мушна палците си в колана и тръсна пепеливата си коса.
— Каква е тази война, за която всички говорят? — попита тя. — Искам да знам!
— Моля, седни.
Тя се огледа. В стаята имаше четири големи маси, затрупани с книги и свитъци. Столът беше само един, и то също затрупан.
— Война? — промърмори Яре. — Да, чувал съм тези слухове… Интересуват ли те? Теб, девой… Не, не сядай на масата, моля те, едва успях да подредя тези документи… седни на стола. Момент, почакай, ще взема книгите… А госпожа Йенефер знае ли, че си тук?
— Не.
— Хммм… А майка Ненеке?
Цири се намръщи. Тя разбираше каква е работата. Шестнайсетгодишният Яре беше възпитан от първожрицата, която го подготвяше за жрец и хроникьор. Той живееше в Еландер, където работеше като писар в градския съд, но прекарваше в храма на Мелителе повече време, отколкото в града, като по цели дни, а понякога и нощи, изучаваше, преписваше и илюстрираше книгите от библиотеката на храма. Цири никога не беше чула това от Ненеке, но беше добре известно, че първожрицата категорично не желае Яре да се върти около младите послушнички. Както и те около него. Послушничките обаче постоянно се заглеждаха в юношата и си шушукаха, обсъждаха предполагаемите възможности, които им се предоставяха поради честото присъствие в храма на съществото, носещо панталони. Цири много им се чудеше, защото според нея Яри беше пълна противоположност на всичко това, което тя смяташе за привлекателен мъж. В Цинтра, доколкото тя си спомняше, за интересни се смятаха мъжете, чиито глави стигаха до тавана, ругаеха като джуджета и от трийсет крачки воняха на коне, пот и бира, независимо от това кое време на денонощието е. Мъжете, които не съответстваха на това описание, не бяха считани от придворните дами на кралица Каланте за заслужаващи да се въздиша по тях и да се сплетничи по техен адрес. Цири достатъчно се беше нагледала на този тип мъже: умните и благи друиди от Ангрен, снажните и мрачни преселници от Соден, вещерите от Каер Морхен. Яре също беше различен. Той беше слаб като тояга, тромав, носеше прекалено големи дрехи, изцапани с мастило и напрашени, косата му винаги беше омазнена, а на брадичката вместо покарала четина имаше седем или осем дълги косъма, половината от които стърчаха от едра брадавица. Цири наистина не разбираше с какво толкова я привлича кулата на Яре. Тя обичаше да разговаря с него, момчето знаеше доста неща, имаше какво да се научи от него. Но напоследък, когато я поглеждаше, очите му придобиваха странно, отнесено и лепкаво изражение.