— Както искаш. — Йенефер стисна устни. — Е, да вървим, момиче. Нямаме много време, ще е грехота да го пилеем напразно.
Цири с усилие сдържа треперенето на ръцете си, преглътна и погледна въпросително Ненеке. Първожрицата имаше сериозно и като че ли тъжно изражение, а усмивката, с която отговори на немия въпрос, беше прекалено изкуствена.
— Върви с госпожа Йенефер — каза тя. — Известно време госпожа Йенефер ще бъде твоя наставница.
Цири стисна зъби и наведе глава.
— Сигурно си учудена, че изведнъж те взима под опеката си магистър по магия — продължи Ненеке. — Но ти си умно момиче, Цири. Досещаш се каква е причината. Ти си наследила от предците си някои… особености. Знаеш какво имам предвид. Ти идваше при мен след онези сънища, след нощните тревоги в общата спалня. Аз не можех да ти помогна. Но госпожа Йенефер…
— Госпожа Йенефер — прекъсна я магьосницата — ще направи каквото трябва. Да вървим, момиче.
— Тръгвай! — кимна Ненеке, старателно опитвайки се да накара усмивката си да изглежда естествена. — Върви, дете. Помни, че е огромна чест да имаш опекун като госпожа Йенефер. Не излагай храма и нас, твоите учители. И бъди послушна.
„Ще избягам още тази нощ — реши Цири. — Ще се върна в Каер Морхен. Ще изведа коня от конюшнята и повече няма да ме видят. Ще избягам!“
— Как ли пък не — прошепна магьосницата.
— Какво? — вдигна глава жрицата. — Какво каза?
— Нищо, нищо — усмихна се Йенефер. — Сторило ти се е. А може и на мен да ми се е сторило? Погледни подопечната си, Ненеке. Зла е като котка. Искри в очите, всеки момент ще изсъска, а ако имаше щръкнали уши, щеше да ги притисне към главата. Вещерка! Ще трябва да я хвана здраво за вратлето и да й подрежа ноктите!
— Бъди снизходителна. — Изражението върху лицето на първожрицата стана сурово. — Моля те, прояви към нея снизходителност и сърдечност. Тя наистина не е тази, за която я вземаш.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя не ти е съперница, Йенефер.
Няколко секунди магьосницата и жрицата се измерваха с погледи, а Цири усети как трепери въздухът и как някаква удивителна, страшна сила застава между тях. Това продължи за част от секундата, а после силата изчезна и Йенефер се засмя свободно и звънко.
— Забравила съм — каза тя. — Винаги вземаш неговата страна, нали, Ненеке? Винаги си изпълнена със загриженост за него. Ти си за него като майката, която никога не е имал.
— А ти винаги си против него — усмихна се жрицата. — Както винаги го даряваш със силни чувства. И се стараеш с всички сили да не наричаш тези чувства с истинските им имена.
Цири отново почувства нарастваща някъде долу в корема й ярост и пулсиращо в слепоочията й упорство и бунт. Спомни си колко пъти и при какви обстоятелства е чувала това име — Йенефер. Име, което пробуждаше в нея безпокойство, име, което беше символ на някаква страшна тайна. Досещаше се каква е тази тайна.
„Разговарят пред мен открито, без притеснения — помисли си тя, усещайки как ръцете й отново започват да треперят от ярост. — Изобщо не се съобразяват с мен. Не ми обръщат никакво внимание. Сякаш съм дете. Разговарят за Гералт пред мен, в мое присъствие, а нали не бива да правят това, защото аз… Аз съм…
Каква съм аз?“
— А ти, Ненеке — възрази магьосницата, — както винаги, обичаш да анализираш чуждите чувства, не стига това, ами и ги интерпретираш, както на теб ти е удобно!
— И си пъхам носа в чуждите работи?
— Не исках да го казвам. — Йенефер тръсна черните си къдрици, които проблеснаха и се извиха като змии. — Благодаря ти, че го направи вместо мен. А сега нека да сменим темата. Защото тази, която подхванахме, е възможно най-глупавата. Чак ме е срам пред нашата млада послушница. Що се отнася до снизходителността, за която ме молиш… Ще бъда снизходителна. Виж, със сърдечността може да възникнат затруднения — защото нали всички казват, че нямам такъв орган. Но ще се справим по някакъв начин. Нали, Изненадке?
Тя се усмихна на Цири, а Цири, въпреки мислите си, въпреки гнева и раздразнението, беше принудена да отвърне с усмивка. Защото усмивката на магьосницата се оказа неочаквано мила, доброжелателна и сърдечна. И много, много красива.
Цири изслуша речта на Йенефер, като се беше извърнала демонстративно и се правеше, че цялото й внимание е погълнато от земната пчела, жужаща в цветчетата на една от растящите до стената на храма ружи.
— Никой не ме е питал — промърмори тя.
— За какво не те е питал?
Цири се завъртя в полупирует и удари ожесточено с юмрук ружата. Земната пчела излетя с гневно бръмчене.