— Изненадке. — Гласът на Йенефер леко се промени. — Повярвай ми.
Ръката на магьосницата беше топла. Черното кадифе и без това подмамваше Цири да притисне лице към него. Ароматът на люляк и касис я опияняваше приятно. Прегръдката я успокояваше, караше я да се отпусне, смекчаваше възбудата, потискаше гнева и бунта.
— Ще се подложиш на тестовете, Изненадке.
— Ще се подложа — отговори Цири, разбирайки, че не е имало нужда да отговаря. Защото думите на Йенефер изобщо не бяха въпрос.
— Вече нищичко не разбирам — каза Цири. — Твърдиш, че имам способности, защото сънувам тези неща. Но искаш да проведеш опити и тестове. Така че каква е работата? Имам ли способности или не?
— На този въпрос ще отговорят тестовете.
— Тестовете, тестовете — нацупи се Цири. — Нямам никакви способности, казвам ти. Ако имах, би трябвало да знам, нали? Обаче… Ако съвсем случайно имам такива способности, тогава какво?
— Съществуват две възможности — изрече равнодушно магьосницата, отваряйки прозореца. — Ще се наложи или да бъдат потиснати, или да те науча да ги управляваш. Ако притежаваш способности и решиш да се учиш, ще опитам да ти дам някои елементарни знания за магията.
— Какво означава „елементарни“?
— Основни.
Двете бяха сами в голямата стая, която Ненеке беше отделила на магьосницата — до библиотеката, в страничното, необитаемо крило на сградата. Цири знаеше, че тази стая обикновено се заема от гости. Знаеше, че Гералт, когато посещаваше храма, всеки път отсядаше именно тук.
— Ще поискаш ли да ме учиш? — Цири седна на леглото и прекара длан по коприненото одеяло. — И да ме вземеш оттук? Никъде няма да отида с теб!
— Значи ще си отида сама — каза студено Йенефер, развързвайки вързопите си. — И ти гарантирам, че няма да тъгувам. Нали ти казах, че ще те обучавам само в случай, че самата ти пожелаеш това. И мога да го правя тук, на място.
— И колко дълго смяташ да ме обуч… Да ме учиш?
— Толкова дълго, колкото пожелаеш. — Магьосницата се наведе, отвори шкафчето, измъкна оттам стара кожена торба, ремък, две обшити с кожа обувки и глинена дамаджана, облечена с плетена кошница от лозови клонки. Цири я чу как си мърмори под нос. Усмихна се, когато видя, че магьосницата отново прибира находките си в шкафа, и се досети на кого са били. Кой ги е оставил.
— Какво означава колкото пожелая? — попита Цири. — Ако ми доскучае или не ми хареса тази наука…
— Тогава ще приключим с ученето. Достатъчно ще е да ми го кажеш. Или да ми го покажеш.
— Да ти го покажа? Как?
— Ако решим да те обучавам, ще изисквам от теб абсолютно подчинение. Повтарям: абсолютно. Ако след това ученето ти омръзне, ще е достатъчно да проявиш неподчинение. Тогава обучението незабавно ще бъде прекратено. Ясно ли е?
Цири кимна, гледайки магьосницата със зелените си очи.
— И второ — продължи Йенефер, докато разопаковаше дисагите си, — ще изисквам от теб абсолютна искреност. Не бива да скриваш нищо от мен. Нищичко. Ако почувстваш, че ти стига толкова обучение, ще е достатъчно да започнеш да ме лъжеш, да се преструваш или да се затвориш в себе си. Ако те попитам нещо, а ти не отговориш искрено, това също ще означава край на обучението. Разбра ли ме?
— Да — промърмори Цири. — Но тази… искреност… тя задължителна ли е и за двете? Аз ще мога ли… да ти задавам въпроси?
Йенефер я погледна и устните й се изкривиха в странна гримаса.
— Разбира се — отговори тя след кратка пауза. — То си е ясно. На това ще се основават обучението и опекунството ми. Искреността е задължителна и за двете. Можеш да ми задаваш въпроси. Във всеки един момент. А аз ще отговоря. Честно.
— На всякакви въпроси?
— На всякакви.
— От този момент нататък?
— От този момент нататък.
— Какво има между теб и Гералт, госпожо Йенефер?
Цири едва не изгуби съзнание, ужасена от собствената си дързост, и се смрази от тишината, настъпила след въпроса й.
Магьосницата се приближи бавно до нея, сложи ръце на раменете й и погледна я в очите — отблизо, взирайки се надълбоко.
— Тъга — отговори тя сериозно. — Огорчение. Надежда. И страх. Да, изглежда, нищо не пропуснах. Е, а сега можем да пристъпим към тестовете, малко зеленооко змийче. Да проверим какво представляваш. Макар че след твоя въпрос много бих се учудила, ако резултатът от изследването е отрицателен. Да вървим, грозно патенце.
Цири се възмути:
— Защо ме наричаш така?
Йенефер леко се усмихна.
— Защото ти обещах да съм искрена.
Цири се изпъна, развълнувана, и нетърпеливо се завъртя на стола, твърд и убиващ я в задните части след няколкото часа седене.
— Няма да се получи нищо от тази работа! — промърмори тя, изтривайки от масата изцапаните върхове на пръстите си. — Съвсем нищо… нищо не се получава! Не ставам за вълшебница! Знаех го от самото начало, но ти не искаше да ме слушаш! Изобщо не ми обръщаше внимание!