— Те как са? — посочи той проснатите на пода тела.
— Ще проверим. — Магьосницата затвори с щракане кинжала. — Единият трябва да е жив. Имам към него няколко въпроса.
— Ето този май е жив. — Лютичето застана над Смрадливеца.
— Не мисля — отвърна равнодушно Йенефер. — Прерязах му трахеята и сънната артерия. Може в него още да тлее нещо, но няма да е за дълго.
Лютичето потрепери.
— Прерязала си му гърлото?
— Ако поради вродената ми предпазливост не бях пратила първо фантом, сега аз щях да лежа тук. Да видим втория… По дяволите! Виж какъв мъжага, а не е издържал. Жалко, жалко…
— И той ли е мъртъв?
— Не е издържал шока. Хм… Малко съм го препекла… Виж, даже зъбите са се овъглили… Какво ти е, Лютиче? Ще повръщаш ли?
— Да — избоботи поетът, наведе се и опря чело на стената на свинарника.
— Това ли е всичко? — Магьосницата остави чашата и посегна към пилето на шиш. — Никъде не послъга? Нищо не пропусна?
— Нищо. Освен благодарността. Благодаря ти, Йенефер.
Тя го погледна в очите, леко кимна, черните блестящи къдрици се развълнуваха, посипаха се като водопад върху раменете й. Тя свали печеното пиле в дървена чиния и започна да го разкъсва ловко. Използваше нож и вилица.
Лютичето познаваше само още един човек, който можеше да яде толкова умело кокошка с нож и вилица. Сега разбра от кого се е научил на това Гералт. „Е — помисли си, — нищо чудно, нали живя една година с нея в къщата й във Венгерберг и преди да избяга, сигурно е научил много чудесии.“ Лютичето свали от шиша второто пиле, без да му мисли, откъсна кълката и започна да я гризе, хванал я демонстративно с двете си ръце.
— Как узна? — попита той. — Как успя да ми се притечеш навреме на помощ?
— Бях под Блеобхерис по време на твоето представление.
— Не те видях.
— Не исках да ме виждат. После дойдох подир теб до градчето. Чаках тук, в кръчмата — не беше уместно да ходя там, където отиде ти, в тази светиня на съмнителната наслада и сигурния трипер. Но най-накрая изгубих търпение. Обикалях из двора, когато ми се причуха гласове, долитащи от свинарника. Заслушах се и се оказа, че това изобщо не е някой содомит, както ми се беше сторило в началото, а си ти. Хей, стопанино! Още вино, бъди така добър!
— Ей сега, благородна госпожо! Вече тичам!
— От това, същото като преди, моля, само че този път без вода. Водата я обичам само в банята, противно ми е, когато е във виното.
— Тичам, тичам!
Йенефер отмести чинията. Върху пилето, както забеляза Лютичето, беше останало месо, достатъчно, за да закусят кръчмарят и семейството му. Ножът и вилицата несъмнено бяха елегантни и изящни, но недостатъчно ефикасни.
— Благодаря ти, че ме спаси — повтори той. — Този проклетник Риенс нямаше да ме остави жив. Щеше да изкопчи всичко от мен и да ме заколи като овен.
— И аз така мисля. — Тя наля вино и на двамата и вдигна чашата си. — Да пием за спасеното ти здраве, Лютиче.
— За твоето, Йенефер — отвърна той. — За здравето, за което от днес нататък ще се моля при всеки удобен случай. Аз съм твой длъжник, прекрасна госпожице, ще изплатя този дълг с песните си. В тях ще опровергая мита, че магьосниците са нечувствителни към чуждите страдания, че не бързат да се притекат на помощ на непознатите, клетите, нещастни смъртни.
— Е — усмихна се тя, примижавайки леко с красивите си теменужени очи, — митът си има своето основание, не е възникнал без причина. Но ти не си непознат, Лютиче. Та нали аз те познавам и те обичам.
— Наистина ли? — Поетът също се усмихна. — Досега много умело успяваше да го скриеш. Даже съм чувал, че не можеш да ме понасяш.
— Някога беше така. — Магьосницата стана сериозна. — Но после си промених мнението. Започнах да изпитвам благодарност към теб.
— За какво, ако мога да попитам?
— Няма значение — каза тя, играейки си с празната си чаша. — Да се върнем към по-сериозните въпроси. Тези, които ти задаваха в свинарника, като при това ти извиваха ръцете. А как беше, Лютиче? Наистина ли не си виждал Гералт след бягството ви от Яруга? Наистина ли не знаеше, че след войната той се е върнал на юг? Че е бил тежко ранен, толкова тежко, че са се разпространили слухове за смъртта му? Не знаеше нищо такова?
— Не. Не знаех. Прекарах дълго време в Понт Ванис, в двора на Естерад Тисен. А после при Недамир в Хенгфорс.
— Не си знаел — магьосницата кимна и разкопча кафтанчето си. На шията й, върху черно кадифе, блесна осеяна с диаманти обсидианова звезда. — Не си знаел, че когато се е излекувал от раните си, Гералт е отишъл в Заречие? И не се досещаш кого е търсил там?
— Това се досещам. Но не знам дали я е намерил.