— Не знаеш — повтори тя. — Ти, който обикновено знаеш всичко и пееш за всичко. Дори за толкова интимни неща като нечии чувства. Под Блеобхерис послушах баладите ти, Лютиче. Посветил си няколко хубави строфи и на моята личност.
— Поезията си има свои закони — промърмори Лютичето, гледайки в пилето. — Никой не бива да се обижда…
— „Коси като гарваново крило, като нощна буря“ — издекламира Йенефер с прекален патос. — „А в очите й дремят виолетови мълнии.“ Така ли беше?
— Такава съм те запомнил — усмихна се леко поетът. — Ако някой дръзне да твърди, че това не отговаря на истината, нека пръв хвърли камък по мен.
— Не знам само — стисна устни магьосницата — кой те упълномощи да описваш вътрешните ми органи. Как беше? „Сърцето й е като скъпоценния камък, който шията й украсява, твърдо е като диамант, безчувствено като диамант, като обсидиан е остро, наранява…“ Сам ли го измисли? А може би… — Устните й потрепнаха, изкривиха се. — А може би си се наслушал на нечии изповеди и оплаквания?
— Хм… — Лютичето се изкашля, избягвайки опасната тема. — Кажи, Йенефер, кога видя Гералт за последен път?
— Отдавна.
— След войната?
— След войната… — Гласът на Йенефер леко се промени. — Не, не съм го виждала след войната. Дълго време… не бях виждала никого. Но да не се отклоняваме от темата, поете. Леко съм учудена от факта, че нищо не знаеш и нищо не си чул и въпреки това теб те овесват на гредите, за да измъкнат някаква информация. Това не те ли притесни?
— Притесни ме.
— Чуй ме — изрече тя рязко, удряйки с чашата по масата. — Изхвърли тази балада от репертоара си. Не я пей повече.
— Говориш за…
— Много добре знаеш за какво говоря. Пей за войната с Нилфгард. Пей за мен и Гералт — с това нито ще ни навредиш, нито ще ни помогнеш; нищо няма да поправиш и нищо няма да влошиш. Но не пей за Лъвчето от Цинтра.
Тя се огледа, проверявайки дали не ги слуша някой от малцината останали по това време посетители на кръчмата, и изчака почистващото масата момиче да се върне в кухнята.
— Старай се да избягваш срещи насаме с хора, които не познаваш — продължи тя тихо. — С такива, които забравят в началото да ти предадат поздрав от общите ви познати. Разбираш ли?
Той я погледна смаяно. Йенефер се усмихна.
— Поздрави от Дийкстра, Лютиче.
Този път бардът се огледа изплашено. Смайването му беше толкова явно, а физиономията — толкова забавна, че магьосницата си позволи язвителна гримаса.
— Като стана въпрос за това — прошепна тя, навеждайки се напред, — Дийкстра моли за доклад. Ти се връщаш от Верден, а Дийкстра е любопитен за какво се говори в двора на крал Ервил. Помоли ме да ти предам, че този път докладът трябва да бъде конкретен, с подробности и в никакъв случай — римуван. Проза, Лютиче. Проза.
Поетът преглътна и кимна. Замълча, размишлявайки по въпроса. А магьосницата го изпревари:
— Настъпват трудни времена — каза тя. — Трудни и опасни. Идва време на промени. Би било тъжно да остаряваш с мисълта, че не си направил нищо, за да бъдат тези промени към добро. Нали?
Той кимна и се изкашля.
— Йенефер?
— Слушам те, поете.
— Тези в свинарника… Бих искал да знам кои бяха, какво искаха, кой ги е пратил. Ти уби и двамата, но нали се говори, че умеете да изтръгвате информация дори от мъртъвците.
— А за това, че некромантията е забранена с Декрет на Капитула говори ли се? Успокой се, Лютиче. Тези главорези едва ли са знаели много. Този, който избяга… Хм… Той е съвсем друго нещо.
— Риенс. Той е магьосник, нали?
— Да. Но не особено опитен.
— Обаче избяга. Видях по какъв начин. Телепортира се, нали? Нима това не показва нещо?
— Именно, показва. Че някой му помага. Този Риенс нямаше нито достатъчно време, нито достатъчно сили, за да отвори висящия във въздуха овален портал. Такъв телепорт не е по силите на когото и да било. Ясно е, че го е отворил някой друг. Някой несравнимо по-силен. Затова се побоях да го преследвам — не знаех къде ще попадна. Но изпратих подире му доста висока температура. Ще му потрябват куп заклинания и еликсири против изгаряне, ала при всички случаи ще остане белязан за известно време.
— Може би ще ти е интересно да научиш, че той беше нилфгардец?
— Мислиш ли? — Йенефер се изправи, с бързо движение измъкна от джоба си кинжала и го разгледа внимателно. — Сега мнозина носят нилфгардски ножове. Те са малки и удобни, могат да се скрият дори в деколтето…
— Не става въпрос за ножа. Докато ме разпитваше, използваше изрази като „битката за Цинтра“, „превземането на града“. Никога не съм чувал някой от нашите да назовава така тези събития. За нас това винаги е било клане. Клането в Цинтра. Никой не го определя по друг начин.