Магьосницата вдигна ръка и се вгледа внимателно в ноктите си.
— Много добре, Лютиче. Имаш добър усет за нещата.
— Професионална деформация.
— Интересно коя от двете ти професии имаш предвид? — усмихна се тя кокетно. — Но благодаря за информацията. Ценна е.
— Нека това да бъде моят принос към промените към добро — отвърна той с усмивка. — Кажи ми, Йенефер, защо Нилфгард се интересува толкова много от Гералт и момичето от Цинтра?
— Не си пъхай носа в тази работа. — Йенефер изведнъж стана сериозна. — Казах ти да забравиш, че някога си чувал за внучката на Каланте.
— Да, каза ми. Но сега не търся тема за балада.
— А какво търсиш, по дяволите? Цицини?
— Да допуснем — изрече той тихо, като сложи брадичката си върху сплетените си пръсти и погледна магьосницата в очите, — че Гералт наистина е намерил това дете и го е спасил. Да допуснем, че най-накрая е повярвал в силата на предопределението и е взел спасеното дете със себе си. Къде я е отвел? Риенс се опита да изтръгне това от мен с мъчения. А ти знаеш, Йенефер, нали? Знаеш къде я е скрил вещерът.
— Знам.
— И знаеш как може да се стигне дотам.
— И това знам.
— Не ти ли се струва, че би трябвало да го предупредим? Да му кажем, че него и момичето ги търсят някакви хора като този Риенс? Аз бих отишъл там, но не знам къде е… Това място, чието название предпочитам да не произнасям…
— Прави си изводите, Лютиче.
— Ако знаеш къде е Гералт, трябва да отидеш и да го предупредиш. Длъжна си му с нещо, Йенефер. Все пак нещо ви свързваше.
— Вярно е — потвърди тя студено. — Нещо ни свързваше. И затова знам това-онова за него. Той не обича други да му натрапват помощта си. А дори и да му потрябва помощ, я търси от хора, на които има доверие. От тези събития мина повече от година, а аз… нямам никакви вести. Що се отнася до дълга, аз съм му длъжна точно толкова, колкото и той на мен. Нито повече, нито по-малко.
— В такъв случай ще отида аз — вдигна глава Лютичето. — Кажи ми…
— Няма да ти кажа — прекъсна го тя. — Ти си извън играта, Лютиче. Може да те хванат отново. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Скрий се някъде надалеч. Отиди в Редания, при Дийкстра и Филипа Ейлхарт, самопокани се в двора на Визимир. И още веднъж те предупреждавам: забрави за Лъвчето от Цинтра. За Цири. Прави се, че никога не си чувал това име. Направи това, за което те моля. Не искам да ти се случи нещо лошо. Твърде много те обичам, твърде много съм ти задължена…
— За втори път го казваш. С какво си ми задължена, Йенефер?
Магьосницата извърна глава и мълча дълго.
— Ти яздеше с него — каза тя най-накрая. — Благодарение на теб не беше сам. Ти му беше приятел. Беше с него.
Бардът сведе поглед.
— Той нямаше голяма полза от това — промърмори. — Не спечели много от това приятелство. Заради мен имаше само проблеми. Постоянно му се налагаше да ме спасява от неприятности… Да ми помага.
Йенефер се наведе над масата, сложи ръце върху дланите му, стисна ги силно, без да промълви нито дума. В очите й имаше скръб.
— Отиди в Редания — каза тя след малко. — В Третогор. Там ще бъдеш под опеката на Дийкстра и Филипа. Не се опитвай да се правиш на герой. Забъркал си се в опасна афера, Лютиче.
— Забелязах. — Той се намръщи, разтри болящата го ръка. — Именно затова смятам, че трябва да се предупреди Гералт. Само ти знаеш къде да го намериш. Знаеш пътя. Досещам се, че си била там… гост…
Йенефер се извърна. Лютичето видя как тя стиска зъби, как потрепва мускулът на бузите й.
— Да, случвало се е някога — каза Йенефер, а в гласа й имаше нещо неуловимо странно. — Случвало се е да съм гост там. Но никога неканен гост.
Вятърът изрева яростно, разроши растящите по руините снопове трева, зашумя в глоговите храсти и във високата коприва. Преминаващите през диска на луната облаци за миг се разпръснаха и под бледата, трепкаща светлина се разкри замък, заобиколен от ров и останки от стена; показа се купчина от черепи с изпочупени зъби и вторачени в нищото черни дупки на мястото на очните ями. Цири изпищя пронизващо и скри глава под наметалото на вещера.
Пришпорената кобила внимателно пристъпи през купчина тухли и излезе под разрушена арка. Подковите звъняха по каменните плочи и събуждаха между стените призрачно ехо, заглушавано от воя на вятъра.
— Страх ме е — прошепна тя.
— Няма от какво да се страхуваш — отвърна вещерът, като сложи ръка на рамото й. — На света трудно ще се намери по-безопасно място. Това е Каер Морхен, Седалището на вещерите. Някога тук имаше красив замък. Много отдавна.
Тя не отговори, а наведе ниско глава. Кобилата на вещера, която се казваше Плотка, изпръхтя тихо, сякаш и тя искаше да успокои момичето.