Скоро излязоха под открито небе, тръгнаха по коритото на ручейче, което едва-едва се процеждаше по дъното. Магьосницата се огледа внимателно и намери онова, което търсеше. Над дерето, облегнат на огромни камъни, лежеше огромен дънер — тъмен, гол, обрасъл със зелен мъх. Трис се приближи, за да се увери, че това наистина е Пътят, а не някое случайно повалено от вятъра дърво. Откри почти незабележима тясна пътека, скриваща се в гората. Не можеше да бърка — това със сигурност беше Пътят, обикалящата около замъка Каер Морхен пътека, изпълнена с препятствия, с помощта на които вещерите някога са тренирали скоростта си на тичане и контрола върху дишането си. Пътеката се казваше Пътят, но Трис знаеше, че младите вещери са я наричали помежду си „Мъчилището“.
Тя се прилепи към гривата на коня и бавно премина под дънера. Веднага чу хрущенето на камъчета и бързите, леки стъпки на бягащ човек.
Тя се обърна в седлото, дръпна юздите. Изчака вещерът да излезе на дънера.
Вещерът излезе на дънера и се понесе по него като стрела, без да забавя ход, без дори да балансира с ръце, леко, ловко, умело, с невероятна грация. Само се мярна и веднага изчезна сред дърветата, без да докосне нито един клон. Трис въздъхна шумно и недоверчиво поклати глава.
Защото вещерът, ако се съди по ръста и телосложението му, беше на около дванайсет години.
Чародейката пришпори коня, отпусна юздите и се понесе в тръс нагоре по течението. Знаеше, че Пътят пресича дерето още веднъж, на мястото, наричано Гърлото. Искаше да погледне пак малкия вещер. Защото знаеше, че в Каер Морхен не обучават деца от близо четвърт век.
Не бързаше особено. Мъчилището се виеше и описваше сложни фигури между боровете, на вещерчето му беше необходимо значително повече време, за да я преодолее, отколкото на нея, която минаваше напряко. Но не можеше и да се бави много. След Гърлото Пътят свърваше към гората, водеше право към крепостта. Ако не изненадаше момчето при пропастта, изобщо можеше да не го види.
Трис беше идвала вече няколко пъти в Каер Морхен и беше наясно, че там може да види само онова, което вещерите решат да й покажат. А те биха й показали само нищожна част от нещата, които могат да се видят в Каер Морхен.
След няколко минути езда по каменистото корито на потока тя видя Гърлото — пропаст над дерето, образувана от високи скали, обрасли с мъх и дребни, изродени дръвчета. Тя отпусна юздите. Конят изпръхтя и наведе глава към водата, струяща между камъчетата.
Не чака дълго. Силуетът на вещера се мярна на скалата, момчето скочи, без да забавя скоростта си. Магьосницата чу мекия плясък от приземяването, а миг след това грохота от свличащи се камъни, глух звук от падане и тих вик. По-скоро писък.
Без да мисли, Трис скочи от седлото, хвърли шубата от рамене си и се закатери по склона, хващайки се за корените и клоните на дърветата. Стремително се изкачи на скалата, но се подхлъзна и падна на колене до проснатото върху камъните тяло. При вида й юношата скочи като пружина, мълниеносно отстъпи назад и се хвана за меча, препасан през рамото му, но се спъна и падна сред хвойновите храсти и борчетата. Магьосницата не ставаше, а продължаваше да стои на колене и гледаше момчето, отворила уста от смайване.
Защото това изобщо не беше момче.
Изпод пепеливия, неравно и грозно подстриган бретон я гледаха огромни изумруденозелени очи, най-впечатляващото нещо в малкото личице с тясна брадичка и леко чипо носле. В очите имаше уплаха.
— Не се бой — изрече Трис неуверено.
Момичето отвори очите си още по-широко. Тя почти не се беше задъхала и не изглеждаше изпотена. Ясно беше, че не тича по Мъчилището за първи ден.
— Лошо ли се удари?
Вместо отговор момичето бързо се изправи, изсъска от болка, пренесе цялата тежест на тялото си върху левия си крак и се наведе, за да помасажира коляното си. Облечена беше с нещо, подобно на кожена туника, ушито, или по-точно закърпено, по начин, при вида на който всеки уважаващ себе си шивач би започнал да вие от отчаяние и ужас. Единственото в екипировката й, което изглеждаше донякъде ново и подходящо, бяха високите до коленете й ботуши, ремъкът за меча и самият меч. По-точно мечлето.
— Не се бой — повтори Трис, все още седяща на колене. — Чух как падна, уплаших се, защото ти така тичаше…
— Подхлъзнах се — промърмори момичето.
— Нищо ли ти няма?
— Не. А на теб?
Магьосницата се разсмя, опита се да се изправи, намръщи се от болка, изруга. Седна, внимателно изправи крака си. Отново изруга.